Нощна сянка

— Не всички от нас я изпитват. Болестта е в кръвта на Изабо, предадена ѝ е от нейния създател, а тя я предава на децата си. Изабо и Луи бяха пощадени, но не и Матю и Луиза. И синът на Матю, Бенджамин, страда от същото.

Макар да не знаех нищо за този син, Матю ми бе разказвал за Луиза истории, от които ми настръхваше косата. Значи и той притежаваше същата крайна кръвожадност и можеше да я предаде на децата ни. И когато си мислех, че знам всички тайни, които държат Матю далеч от леглото ми, ето още една: страхът му от наследствена болест.

— Какво отключва тази неистова жажда? — Думите едва излязоха през свитото ми гърло.

— Много неща, но е по-силна, когато е уморен или гладен. Когато е в лапите ѝ, той не е на себе си и може да направи неща, които не иска.

Елинор. Така ли бе загинала една от най-големите любови на Матю, изсмукана от жадните за кръв братя в Йерусалим? Непрекъснатите му предупреждения, че е властен, че това е опасно, вече не изглеждаха безсмислени. Също като моите пристъпи на паника, това бе физиологична реакция, която той можеше никога да не успее да контролира.

— Затова ли го повика днес тук? Да го принудиш да покаже уязвимостта си на целия свят? — попитах гневно Филип. — Как можа? Ти си му баща!

— Ние сме подла порода. Може някой ден да се обърна срещу него. — Филип сви рамене. — Може и срещу теб да се обърна, вещице.

При тези думи двамата си смениха позициите и Матю притисна Филип към стената. Той пък го сграбчи за шията. Двамата стояха така, допрели носове.

— Матю — извика остро Филип.

Синът му продължаваше да го притиска, у него не бе останало нищо човешко. Единственото му желание бе да победи противника си, да го убие, ако се наложи. През кратката ни връзка имаше моменти, които потвърждаваха страховитите легенди на хората за вампирите, и това беше един от тях. Но аз исках обратно моя Матю. Пристъпих към него, ала това само увеличи беса му.

— Не се приближавай, Даяна.

— Не искате да го направите, милорд — намеси се Пиер и застана до господаря си. Посегна с ръка. Чух изпукване и видях как ръката му се отпусна безполезна и счупена в рамото и лакътя. Видях от раната на шията му да шурти кръв. Пиер премигна и пръстите му се вдигнаха към жестокото ухапване.

— Матю! — извиках.

Постъпих погрешно. Като чу колко съм разтревожена, Матю побесня още повече. Пиер за него не беше нищо повече от пречка. Като продължаваше да стиска с една ръка баща си за гърлото, Матю хвърли слугата си през помещението и той се удари в стената на плевнята.

— Тихо, Даяна. Той не е с всичкия си. Matthaios! — изрева Филип името му. Матю спря да се опитва да избута баща си далеч от мен, но не отпусна хватката.

— Знам какво си направил. — Филип изчака, докато думите му проникнат в съзнанието на Матю. — Чуваш ли ме? Знам бъдещето си. Ако можеше да победиш тази лудост, щеше да го направиш.

Филип бе заключил, че синът му го е убил, но не знаеше как и защо. Единственото обяснение, което му бе хрумнало, беше болестта на Матю.

— Нищо не знаеш — продума с вцепенени устни Матю. — Няма и как да разбереш.

— Държиш се както винаги, когато съжаляваш, че си убил — ти си виновен, безполезен, разсеян — каза Филип. — Te absolvo, Matthaios.[43]

— Ще отведа Даяна — заяви Матю с внезапно прояснено съзнание. — Пусни ни да си тръгнем, Филип.

— Не. Ще посрещнем всичко заедно, тримата — отвърна Филип. На лицето му бе изписано състрадание. Грешах. Филип не се опитваше да пречупи Матю, а само да го освободи от чувството му за вина. В крайна сметка се оказа, че не е предал сина си.

— Не! — извика Матю и се извъртя. Но Филип беше по-силен.

— Прощавам ти — повтори баща му и го прегърна силно. — Прощавам ти.

Изведнъж Матю затрепери, тялото му се разтресе от главата до петите, след това се отпусна, сякаш злият дух го бе напуснал.

— Je suis desole[44] — прошепна той, думите му бяха задавени от емоция. — Толкова съжалявам.

— Вече ти простих. А сега и ти остави всичко зад гърба си. — Филип пусна сина си и погледна към мен. — Иди при него, Даяна, но бъди внимателна. Все още не е съвсем на себе си.

Не послушах Филип, а се хвърлих към съпруга си. Той ме взе в прегръдките си и вдиша аромата ми, сякаш той можеше да му даде сили. Пиер също се приближи, ръката му вече бе оздравяла. Подаде на Матю кърпа да си избърше ръцете, които бяха целите в кръв. Свирепият поглед на Матю държеше слугата на няколко крачки разстояние, а кърпата се вееше като бяло знаме. Филип отстъпи назад и очите на сина му веднага се стрелнаха.

— Това са баща ти и Пиер — каза му аз и обвих лицето му с длани. Постепенно черните му зеници започнаха да се свиват и около тях се появи първо тъмнозелено, после и сребърносиво кръгче, а накрая и бледозелено.

— Господи! — В гласа на Матю имаше отвращение. Той посегна към ръцете ми и ги свали от лицето си. — Не съм губил така контрол от много отдавна.