Нощна стража

Греъм мъчително започна да кашля и посегна към врата си, но Сабрина му попречи — щеше само да влоши положението, ако се опиташе да разтърка кожата си. Дишаше тежко и неравномерно. Внезапно тръсна глава, за да избистри замъгленото си съзнание, и отвори очи. Погледът му се премести от Сабрина към Уитлок и накрая спря върху Лемер, проснал се по очи на пода близо до тях.

— Мъртъв е — каза Уитлок и мрачно поклати глава. — Благодари на бога, че Сабрина те познава толкова добре, иначе ти щеше да лежиш там. Тя очакваше, че може да скроиш някой номер, така че не Сме те изпускали от очи от мига, когато излезе от хотела. По дяволите, Майк, какво те прихваща? Що за идиотски приумици са това? Ние сме твои колеги, да те вземат дяволите! Наистина ли искаме твърде много? Просто да работиш с нас, а не срещу нас?

Сабрина го докосна по ръката.

— Не сега, Си. У. Ще имаме достатъчно време за обвинения след това.

Уитлок се изправи и протегна ръка на Греъм:

— Хайде тогава, трябва да те върнем в хотела.

— Мога… и сам… да се справя — каза Греъм със стържещ шепот.

— Вечно сам, вечно независим — промърмори Уитлок и се зае да завлече тялото на Лемер под полуразрушената стълба.

— Пистолета ми — прошепна Греъм и посочи къде приблизително трябва да търсят.

Уитлок претърси мястото и намери пистолета близо до вратата. Мушна го в джоба си и излезе с бърза крачка. Тръгна надолу към „Хофстрат“, където махна на едно такси и се върна с него в склада. Въпреки че едвам се държеше на крака, Греъм отказа помощта им и сам стигна до таксито. Сабрина и Уитлок се спогледаха многозначително и се качиха след него, после тя затвори вратата и каза на шофьора да ги закара в хотела.

Уитлок влезе в стаята си, ритна настрани обувките си и пусна телевизора. Попадна на някаква поп програма и опита на друг канал. Този път уцели телевизионна дискусия. От програмата върху телевизора, написана на холандски и английски, разбра, че Би Би Си може да се хване на трети канал, и натисна съответното копче. Вървеше някакъв сериал и той отвратено изпъшка, но все пак остави телевизора включен и след като провери за подслушвателна апаратура — нещо задължително за всеки оперативен работник, който е напускал стаята си, без значение колко дълго е отсъствал, — отиде до леглото. Опря една възглавница на таблата и се излегна, като взе от масичката до леглото някакъв брой на „Хералд Трибюн“. Намери кръстословицата, сгъна вестника на две за по-удобно и с писалка в ръка прочете първия въпрос. Не успя нито с него, нито със следващите четири и хвърли вестника на пода, после изморено разтърка очи. Бе имал тежък ден. Сам обаче знаеше, че това е само оправдание. Съзнанието му бе прекалено заето с други неща, за да решава и някаква скучна кръстословица.

Бе обикалял двадесет и пет минути с колата улиците на Амстердам да търси денонощна аптека за болкоуспокояващи лекарства, за да му кажат накрая в хотела, че Греъм е заспал. Само си беше загубил времето. Греъм му създаваше неприятности — заради своята непреклонна гордост и твърдоглавие бе рискувал живота си. Ако кажеше на Колхински какво се бе случило, Греъм щеше сериозно да си изпати. Колхински щеше да бъде принуден да доложи на Филпот, който вече бе мъмрил Греъм, макар и устно, за неестественото му поведение по време на акция. Второ мъмрене би довело до писмено предупреждение, копие от което Филпот бе длъжен да прати и на генералния секретар на ООН. Той рядко се намесваше в работите на ЮНАКО, тъй като имаше пълно доверие във Филпот, но можеше да нареди да изтеглят Греъм от оперативна работа за неопределено време, докато случаят бъде преразгледан.

Телефонът иззвъня и той вдигна слушалката.

— Ало?

— Си. У.?

— Да?

— Сергей се обажда.

Той смъкна крака от леглото и изложи пред Колхински събитията от деня, завършил със схватката между Греъм и Лемер.

— Тежко ли е състоянието на Майкъл?

— Не, само вратът му е целият в синини.

— Добре, но щом сте имали предавател, както казваш, защо сте пристигнали със Сабрина толкова късно? — попита Колхински.

Това бе въпросът, от който се страхуваше. Дали да каже истината, и то за доброто на Греъм, преди неговата независимост да е довела до фатална грешка? Или да застане на страната на колегата си, към когото изпитваше дълбока почит и дори възхищение, защото бе един от най-добрите в ЮНАКО? Хрумна му и друго — ако кажеше истината и след тази задача изтеглеха Греъм от оперативна работа, просто щеше да се изпълни капризът на някой политик, седнал на топло на пет хиляди мили от тях. Проклет да бъде, ако допуснеше подобно нещо.

— Грешката е моя — каза той след кратко мълчание. — Реших да останем със Сабрина по-назад, за да не ни види Лемер. Не прецених правилно разстоянието.

— Не си човек, който би направил такава грешка, Си. У.

— Но все пак съм човек, Сергей. Важното е, че стигнахме навреме.

— Сигурен ли си, че всичко е наред? Полковникът се безпокоеше за теб още преди да заминеш от Ню Йорк.

Уитлок тихо изруга Греъм, заради когото подозренията срещу него се засилваха.