Нощна стража

Сабрина забеляза четиримата мъже от персонала да се приближават към тях с присвити очи, заинтригувани от разигралата се сцена, и каза на Брудендик:

— Разкарайте ги бързо! Той се колебаеше.

— Искате и те да разберат за подмяната ли? — добави тя.

Брудендик тръгна насреща им с вдигнати ръце и те почти веднага се върнаха във фургона, след което го откараха в гаража.

Уитлок помогна на ван Ден да се изправи и го поведе към музея. Във фоайето Брудендик предложи разпитът да се проведе в кабинета му.

— А вие къде ще отидете? — попита го Греъм. Брудендик се стъписа.

— Нямате необходимото разрешение, за да присъствате — поясни Греъм.

— Но аз нося отговорност за картината. Имам право да знам какво е станало с ж — каза той и се обърна към Уитлок и Сабрина за подкрепа. И двамата поклатиха отрицателно глава. — С кого трябва да се свържа, за да получа такова разрешение?

Сабрина сви рамене:

— Опитайте с министър-председателя например.

— С министър-председателя ли? — повтори учудено той, после отпусна покорно ръце. — Ясно, разбирам. За колко време ще ви трябва кабинетът ми?

Сабрина размени тихо няколко думи с Греъм и отново се обърна към Брудендик.

— Дълбоко ценим предложението ви, но все пак предпочитаме да използваме стаята, която бяхте отделили за нас вчера.

— Ще ми кажете ли все пак нещо?

Сабрина се загледа след Греъм и Уитлок, които отвеждаха ван Ден надолу по коридора, и едва след това му отговори.

— Нямам право. Ще изпратим рапорт за това, което сме открили, до вашия министър-председател. Единствено от него зависи дали и вие ще получите копие.

Ван Ден вдигна очи, когато Сабрина влезе в стаята. Бе седнал на един от дървените столове, ръцете му бях здраво сключени на масата пред него. Уитлок седеше на перваза на единствения прозорец в стаята, а Греъм разсеяно въртеше писалката в ръка. Не отделяше поглед от тила на ван Ден — искаше му се той да направи опит да я вземе. Чувстваше, че насъбралият се в душата му гняв далеч не се е изпарил.

— Готови ли сте, момчета? — попита Сабрина.

Греъм кимна и хвърли писалката на масата.

— Твоя е, ако не се лъжа.

Ван Ден вдигна писалката, огледа я и поклати глава.

— За пръв път я виждам.

Греъм го сграбчи за яката, вдигна го на крака и го блъсна в стената.

— Търпението ми се изчерпа. Ще ни окажеш пълно съдействие, това ти го обещавам.

Ван Ден предизвикателно го погледна в очите.

— Не разполагате с нищо срещу мен и много добре го знаете. Теорията ви ще се провали в съда.

— Но не и признанието на Лемер — каза Уитлок, като застана зад Греъм.

— Той изобщо не знае името ми… — избухна ван Ден и внезапно млъкна, когато осъзна какво бе казал.

Уитлок се усмихна и отиде до другия дървен стол, обърна го към себе си и седна, като опря ръце на облегалката.

Ван Ден седна отново и погледна към телефона.

— Няма да кажа нищо повече, преди да повикам адвоката си. Ще говоря само в негово присъствие.

— Адвокатът ти може да присъства само ако даваш показания пред полицията — каза Уитлок.

— И сега имам право адвокатът ми да бъде тук! — отвърна ван Ден.

Уитлок кимна в знак на съгласие.

— Да, разбира се, но преди да му се обадиш, размисли добре. Не забравяй, че сме длъжни да съобщим на полицията това, което се каже тук. От нас зависи какво ще пропуснем. Полицията не знае кой е убил Тойсген — ние знаем. Полицията не разполага с оръжието на убийството — то е в нас. Не могат също така да направят връзка между теб и Лемер. Ние можем. Ако не се брои съучастието в убийство, присъдата може вместо доживотен затвор да е десет години.

— А признанието на Лемер? Полицаите непременно ще разкрият връзката помежду ни, когато съпоставят нещата.

— Лемер нищо не е признавал. Той е мъртъв — каза Уитлок и издържа погледа на ван Ден. — Сам виждаш, че е в твой интерес да ни сътрудничиш.

— Да, но какво ще ви попречи да не удържите на думата си, щом веднъж ви съобщя, каквото знам?

— Нищо — отвърна сухо Уитлок. — Но ние сме единственият ти шанс.

— Ще ви помогна — каза най-сетне ван Ден. Гласът му едва се чуваше.

Сабрина извади от чантата си малкия касетофон „Сони“ и го сложи на масата между Уитлок и ван Ден. Уитлок натисна копчето за запис и попита:

— Кой те нае да откраднеш картината?

— Андре Драго.

Уитлок погледна въпросително Греъм и Сабрина, но и те като него чуваха името за пръв път.

— Какво знаеш за него?

— Само това, че е личен секретар на един мултимилионер, Мартин Шрадер.

— Шрадер? — промърмори замислено Уитлок. — Звучи ми познато…

Сабрина затвори очи и потърка с палец и показалец горната част на носа си — тя също се напрягаше да свърже името с някакъв факт.