Облачен воин

Разбираше, че няма нито миг за губене, но бе затруднен. Досега всичките му полети бяха на дневна светлина и макар да беше към края на годината, времето беше топло и слънчево — точно каквото трябваше за зареждане на слънчевите клетки, които захранваха мотора с електрически ток. Захранването не беше постоянно, но осигуряваше полезна поддръжка. А сега той беше в полумрак, заобиколен от студен влажен въздух. Дори ако беше спасил от унищожаване един акумулатор, теглото би направило монтирането му непрактично. Но липсата на слънце означаваше липса на енергия, а това означаваше, че вместо мотора той се натоварва с безполезен куп глупости за може би четири до шест часа. Повече, ако времето е лошо. Трябваше ли да инсталира всичката апаратура? Или да свали мотора от корпуса? Имаше инструментите. Бяха само половин дузина болтове и няколко въжета. Това щеше да означава сбогуване с всичките часове на мъчително поправяне и тестване на електрическата верига… но, голяма работа…

С ръце на бедрата Стив обиколи няколко пъти около „Блу-Бърд“, претегляйки съображенията си за и против, мълчаливо призова на помощ небето и реши да свали мотора. Сега, след като беше взел решение, той бързо разкачи захранващите кабели и почна да развива болтовете. Един… два… три… четири, останаха още два от всяка страна на мотора. Свалянето на мотора повиши товароподемността на планера. Ако тази възможност му беше дошла наум по-рано и ако Клиъруотър искаше да тръгне с него, той би могъл, с няколко минути повече в последния момент за нагласяване на коланите, да я вземе със себе си.

Премести задното магаре да поеме теглото на мотора, докато измъкне последните два болта. Когато се пресегна нагоре с гаечния ключ за следващата от останалите гайка, почувства как кожата на врата му изстива. Погледна през рамо и едва не припадна. Мотор-Хед стоеше точно зад него, облегнат небрежно на тоягата си.

— Дебнеш ме! Страхотно! — възкликна Стив. — Знаеш ли, за толкова едър човек стъпваш страшно тихо.

Мотор-Хед оголи зъби в мрачна усмивка.

Стив разбра, че е в беда.

— Къде са Мистър Сноу и Кадилак, в селището ли?

— Не, още не са се върнали — каза Мотор-Хед. — Ние дойдохме преди тях.

— О… — Стив се огледа и видя две тъмни фигури, застанали между „Блу-Бърд“ и скалата. Положението не изглеждаше добро. „Запази спокойствие, Брикман!“

Мотор-Хед огледа „Блу-Бърд“ и попита:

— Отиваш ли някъде?

— Аз? О, не. Просто… поправях някои неща. Не можах да спя, така че… дойдох да поработя по мотора.

— На тъмно?

Стив вдигна рамене.

— Току-що дойдох. Скоро ще стане светло.

— Аха… Ами… защо ти е шлемът?

— Да ми топли ушите — отвърна Стив.

— Разбрах… — Огромният мют посочи с пръст над рамото на Стив. — На това ли му казваш „мотор“?

Стив го изгледа внимателно.

— Да…

Мотор-Хед сложи ръка върху превръзката на тоягата си, разкрачи се и се обърна към ръчно изрязаната перка.

Постави пръсти върху главината, после ги плъзна по витлата.

— Защо носи моето име?

„Какъв глупак! — помисли си Стив. — Все пак по-добре да продължа да се шегувам.“

— Защото, също като теб, е здрав и силен. И с него стрелолистът лети като орел.

Мотор-Хед кимна замислено.

— Аха… интересно. — Хвана двата края на перката, измъкна я от главината, разгледа я за малко, после я пусна в краката на Стив. — Сега ще лети като лайно на врана.

Стив погледна счупеното витло и разбра, че е невъзможно да избяга от мюта. Имаше все пак един шанс. Ако Мотор-Хед не знаеше какво е завито в рогозката, можеше да вземе пушката и да повали и тримата. Стив повдигна глава и срещна предизвикателния поглед на мютския воин.

— Е, ти по-добре знаеш. Нали си пълен с такива.

Мотор-Хед оголи приличните си на отровни зъби в напрегната усмивка. Как съжаляваше за обещанието си да не съсече тази мърша! После плю на земята.

— Ти имаш тояга. Победи ме!

„Това би могло да ми свърши добра работа“ — помисли Стив.

— Може би трябва да направя точно това — каза хладнокръвно той, направи няколко крачки назад, после мина под крилото към мястото, където лежеше тоягата му — до навитата сламена рогозка.

Мотор-Хед свали своята от каишката за носене и я размаха в показна демонстрация.

— Хайде, дребосъчко…

Стив направи още две крачки към скритото оръжие. Погледна към края на скалата и разпозна в двете тъмни фигури Блек-Топ и Стийл-Ай. Блек-Топ държеше зареден арбалет. Стив обмисли какви са шансовете му да грабне пушката и да ги застреля преди Блек-Топ да го прободе със стрела. Не бяха добри. Никак не бяха добри. И ставаха все по-лоши.

Сякаш прочел мислите му, Мотор-Хед му хвърли тоягата си.

— Вземи моята. Малките ти ръце ще се нуждаят от голяма тояга.