Облачен воин

Разчисти отломъците с върха на обувката си и разкри достатъчно, за да познае Блек-Топ и Стийл-Ай. Не беше сигурен дали са мъртви. Това нямаше значение. Мъртви или не, никой от тях нямаше да отиде никъде. Той се изкатери на купчина камъни и разгледа долната част на склона. При възможността за последващи трусове беше глупаво да го прави. Беше също толкова налудничаво, като да се мотае дори секунда повече, но Стив чувстваше, че трябва да знае, че е победил. Ако някога се върнеше за Клиъруотър, най-добре бе да се справи с Мотор-Хед веднъж завинаги. Не можа да види нищо, а и нямаше повече време за гледане. Той се обърна и тръгна нагоре по склона. Беше изминал няколко метра, когато шестото му чувство го предупреди за опасност. С пръст върху спусъка на пушката той се обърна и видя мютът да се измъква от пръстта близко до долния край на склона. Разстоянието между тях беше около сто и петдесет метра. Твърде далече, за да може Стив да види лицето на мюта, но това сто на сто беше Мотор-Хед. Той погледна нагоре към Стив и тръгна към него.

Стив опря приклада на рамото си и усети, че трепери. Пое дълбоко дъх, прицели се в средата на гърдите на мюта и изстреля един троен залп.

Мотор-Хед продължи да върви. „Кристо!“ — помисли си Стив, стъпи по-здраво върху нестабилните камъчета, прицели се отново — този път в корема на Мотор-Хед — и изстреля втори залп. Мотор-Хед спря, падна, после се изправи и затича нагоре, като се препъваше. Мощните му бедра го изкачваха по стръмния, осеян с камъни склон.

„Разярен урод! — помисли Стив. — Нищо не може да го спре!“ Той се изкачи до ръба на скалата, обърна се, застана на коляно за по-стабилна стойка и се прицели в основата на гърлото на Мотор-Хед. Пушката се олюляваше в треперещите му ръце. Стив я стисна здраво и изстреля последния си троен залп.

Ударът отхвърли Мотор-Хед настрана, но не наруши крачката му. Той продължи да напредва — движеше се нагоре по склона като влак.

„Сега вече загази, Брикман… Действай! Действай! Действай!“ Стив хвърли празната пушка, изтича към „Блу-Бърд“, бутна задното магаре и започна да се завързва с коланите. Ако големият мют не намалеше темпото… „Ох, какъв глупак си, Брикман! Съвсем си изкукуригал!“ Докато закопчаваше коланите с треперещи пръсти, Стив се прокле за невероятната си глупост. Бяха му останали само секунди, през които да засили „Блу-Бърд“ и да излети преди Мотор-Хед да стигне ръба на скалата.

Стив хвана лоста за управление, повдигна „Блу-Бърд“ от магаретата и затича напред. Усилващият се вятър със сухо пляскане и тракане опъваше плата. Стив спря на пет крачки от ръба, наведе се срещу вятъра и се подготви за скок в пространството. Беше направил десетки излитания от скалата, но винаги имаше риск. Този път трябваше да успее…

„Провери коланите… Дишай дълбоко… Добре, Брикман. Давай!“ Стисна по-здраво лоста и затича към ръба. И точно когато се хвърли от скалата, Мотор-Хед изскочи пред него като косатка, която изскача от водата вертикално, хвана се за лоста и се понесе в пространството.

Стив се бореше да запази управлението на планера, но с огромния мют, увиснал на лоста между протегнатите му ръце, задачата беше почти неизпълнима. „Блу-Бърд“ се разлюля неконтролируемо, после се гмурна надясно и пикира опасно близко до скалата преди един силен вихър да го подеме. Сега се изкачваха, но Стив знаеше, че е въпрос на време кога ще започнат да падат. Погледна между ръцете си и видя побъркания убийствен израз на обезобразеното, окървавено лице на Мотор-Хед. Ръцете и краката му бяха одрани и разкъсани от падането по скалата, раните от куршуми кървяха. В стрелбата Стив не беше пропуснал. Комбинацията от воля и огромна физическа сила беше поддържала Мотор-Хед да върви и го беше довела до този последен опит да спре бягството му. Мютът щеше да умре и имаше намерение да повлече Стив със себе си.

Стив се опита да разтвори пръстите на Мотор-Хед с една ръка, но се оказа невъзможно — не можеше да помръдне дори малкия му пръст. „Блу-Бърд“ започна да се плъзга наляво. Стив успя да задържи планера да не се клатушка, после отново изгуби контрол и той пикира стръмно. Сега беше на около осемстотин фута над равнината. Трябваше да изхвърли мюта, преди да загуби още височина. Трябваше да прибегне до ножа… Посегна назад с дясната си ръка и се опита да го извади, но не можа да го хване както трябва.

Нямаше значение. Мютът вече беше започнал да се бори като обезумял да се задържи за лоста.