Читаем Облачен воин полностью

След церемониалното представяне на планеристите, видеообръщението на Джордж Уошингтън, 31-вият Генерален президент на Федерацията, и изглеждащите сякаш безкрайни речи на членовете на изпълнителната власт на Амтрак, които бяха пристигнали от Хюстън, от високоговорителите прогърмяха началните акорди на „Сините крила“ — историческия боен химн на Академията. Пет хиляди зрители се изправиха на крака и в един глас се присъединиха към хора от двеста души, към стиховете и мелодията, които съпътстваха последната маршова част. Сълзи на умиление течаха по бузите на ветераните пионери, когато музиката и гласовете изпълниха огромната кръгова арена; звукът се сля, сякаш чрез магия, с ритмичното пулсиране на лазерите и това аудио-визуално чудо, завладяващо сърцето и ума, бе върховният момент от успешния триумфален годишен парад.

Когато последните думи на последния звънтящ припев заглъхнаха и сълзите бяха избърсани, химнът беше репризиран в безгласно диминуендо. Курсистите от първа и втора година напускаха с маршова стъпка естрадата под звука на заглъхващите барабанни удари, а трите старши ескадрили, сега гордо носещи новополучените крила на куртките си, бяха разпуснати пред официалната трибуна. След почти четири часа наземен парад кадетите от трети курс напуснаха редиците с широки усмивки, а техните настойници и роднини — някои дошли от най-далечните краища на Федерацията — станаха от местата си и слязоха да ги поздравят с прегръдки и ръкостискания; правеха се видеозаписи за албума на поделението.

— Как си, отличнико?

Стив се измъкна от ентусиазираната прегръдка на сестра си и приглади униформата си.

— Роз…, няма ли най-после да пораснеш?

— Вече съм пораснала. През февруари навърших петнадесет, не си ли спомняш?

— Спомням си, разбира се.

— Можеше да ме навестиш. Или най-малкото да ме поздравиш.

— Забравих, червей. Честит рожден ден, когато и да е той. Доволна ли си?

— И не ми завъртя дори един телефон, когато завърших медицинското училище.

— Стив почти никога не ни навестява, знаеш това — каза Ани Брикман. Гласът й беше напълно лишен от злоба или укор. Беше просто изложение на факт. Ани, майка-настойница на Стив, отстъпи настрана, когато нейният роден брат Барт Брадли избута инвалидната количка на Джак Брикман през тълпата.

— Щях да ти изпратя честитка, но бях зает.

— Знаем, момчето ми. — За трите години, откакто беше напуснал дома, гласът на неговия баща-настойник беше заглъхнал до дрезгав шепот.

Стив вдигна ръцете на своя баща-настойник от облегалките на стола и нежно ги стисна. Пръстите на Джак Брикман отвърнаха като треперещи пръсти на пиле. Трудно беше да се повярва, че тези ръце и това изхабено тяло някога са били изпълнени с твърда плът и достатъчна мускулна сила, за да побеждават много по-едри мъже.

— Радвам се да ви видя, сър. Оценявам главоболието, което ви струва това пътуване.

— Ако не го бяхме довели, той щеше да намери някой да го завърже за стола и да пристигне като багаж — каза Барт и потупа Джак Брикман по рамото. — Не е ли така, приятелю?

Старият приятел отговори с мъчителен, задавен смях. Бащата-настойник на Стив беше тридесет и четири годишен. Джак знаеше, че до една година ще умре от лъчева болест. Всички го знаеха, но никой не се чувстваше тъжен от това, нито го приемаше трагично. Неговото упорито оцеляване досега беше истинско чудо. Малцина пионери доживяваха над тридесетте. Наистина повече от трекерите, изпълнявали операции над земята, загиваха преди това — убити в акция или изтеглили трик, или, по-жалко, екзекутирани пред телевизионни камери за нарушение на Първи кодекс.

Живеещите под земята имаха по-голяма продължителност на живот, но дори и те не живееха вечно. Ани, която беше на тридесет и четири, и нейният брат, Барт, двадесет и девет годишен щабен офицер, никога не се бяха качвали на повърхността и не бяха боледували нито ден — и въпреки това щяха да умрат след четиридесет и втория си рожден ден. Защото въпреки забележителните успехи на науките за живота през последните три столетия тайната за дълголетие не беше открита.

Най-старият трекер беше умрял на рекордната възраст четиридесет и пет години.

Най-старият обикновен трекер.

Настоящият Генерален президент на Федерацията беше — ако се съдеше по видеоизображенията му — жизнен шестдесет и пет годишен мъж, а неговият предшественик беше живял до осемдесет. Никой не беше обяснил на Стив защо е така. Но беше така. Джеферсънови бяха Първото семейство, защото живееха по-дълго от всички други. И живееха по-дълго от всички други, защото бяха родени да управляват Федерацията.

Така се казваше в Наръчника.

Стив прегърна своята майка-настойница.

— Аз наистина работих много, Ани. Ще ми простиш ли?

Ани се засмя.

— За какво… че си четвърти от курса?

— Трябваше да съм първи.

— На мен четвърти ми звучи доста добре — каза Ани. — Джак не беше дори между първите двадесет.

— „Орлите“ взеха три от първите четири места — каза Барт. — Никоя ескадрила не го е постигала досега.

Стив се обърна към Барт.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Классическая проза / Проза