Облачен воин

Мисълта на Кадилак се върна към неговия двубой с Шакатак и подновеното му обещание пред Мистър Сноу да не рискува живота си в предстоящата битка с желязната змия. Той бе доказал, че куражът му не го напуска пред лицето на смъртта, но не можеше да пренебрегне разбирането, че всъщност силата, извикана от Клиъруотър, беше убила двамата воини Д’Вайн, чиито глави сега бяха забучени на кол пред вратата на неговата колиба. Въпреки всичко, което бяха казали Мистър Сноу и Клиъруотър, той чувстваше, че неговото мъжество е омаловажено от наложения му не воински статус. Съдбата може и да му беше определила място в историята на Плейнфолк, но Кадилак искаше повече от всичко да се докаже като герой.

Не някога в неопределеното бъдеще, а точно сега.

Глава 9

Двеста и петдесет мили на юг от гората, в която се беше скрило племето М’Кол, „Луизианската дама“ приближи държавната граница отпреди Холокоста между щатите Колорадо и Уайоминг. Катапултиран от ешелона, Стив Брикман летеше в късното следобедно небе, следван от Гас Уайт и командира на отделението Джоди Казан. Задачата им беше да проучат терена пред „Дамата“ за присъствие на враждебни наземни сили преди тя да разположи в кръг фургоните за през нощта. Стив и Гас бяха извършвали редовни патрулни полети по време на двата курса дотук за презареждане, но сега не можеха да си позволят да направят грешка. „Дамата“ беше пред навлизане в територията на Плейнфолк, за да започне очакваната с нетърпение втора фаза на задачата: преследване на мюти.

Тримата планеристи летяха самостоятелно над широко пространство от двете страни на определения курс, като поддържаха връзка само по радиото. Освен разпръснатите стада бизони, сърни и антилопи не откриха никакво движение. Миля подир миля огромни равнини. Очакваха да са осеяни с големи групи мюти, готови да отблъснат „Дамата“, но не откриха нищо враждебно, освен светлочервена бизонска трева. Въпреки това шестото чувство на Стив му подсказваше, че тази видимо безопасна пустота е неестествена. Той имаше ясно доловимото впечатление, че обитателите й лежат скрити като дебнещи зверове; лежат и ги чакат.

Когато наближиха мястото, носило преди Холокоста името Шайен, трите скайхока се събраха в стреловидна формация, водена от Казан. Тя се свърза с „Дамата“, за да провери последното й местоположение.

Ешелонът се опитваше да следва посоката на старата междущатска магистрала 25, която вървеше от Денвър нагоре през форт Колинс в Колорадо до Шайен и Каспар в Уайоминг. На картите на навигационния офицер тези имена бяха отпечатани с главни букви, но на земната повърхност те не бяха нищо повече от хълмове, покрити с трева, храсти и дървета от почти хиляда години. Междущатска магистрала 25 отдавна се беше разпаднала на прах и движението на ешелона значително се затрудняваше от безпрепятственото разширение на изток на някогашната национална гора „Рузвелт“.

Стив не преставаше да се учудва на броя на населените центрове, отбелязани на картите отпреди Холокоста, до които имаше достъп. Ако всички те бяха били така гъсто населени, както базата на трекерите или някоя от по-големите попътни станции, в Америка някога трябваше да са живели десетки, дори може би стотици милиони хора. Той гледаше пустотата под скайхока и му беше трудно да си я представи изпълнена с хора, гъмжаща от живот. В историческите видеофилми тя се наричаше най-голямата страна на света. Единствената страна на света.

След присъединяването си към ешелона той беше научил, че Америка е заобиколена от море и лежи на въртящо се кълбо, което плува в пространството, завъртайки се около слънцето за една година. За някой като Стив, чиито хоризонти до първия самостоятелен полет бяха ограничени от размерите на свят, вдълбан под земята, идеята, че отвъд небето има още пространство, което съществува вечно, беше абсолютно умопомрачаваща. Макар че летеше над земята вече три месеца, умът и тялото му посрещаха всяко излитане със същото виновно чувство на удоволствие. Той се възмущаваше от часовете, които беше принуден да прекарва затворен в ешелона, но не можеше, не се решаваше да сподели това си негодувание със съекипниците си. Те смятаха ешелона за сигурен пристан. Дом, в който се връщаха с облекчение от страховитата шир, простираща се във всички посоки.