Читаем Облачен воин полностью

— Анвил Едно, всички групи прието, край — предаде Мур. Той веднага разбра какво възнамерява да направи Хартман и адски се надяваше, че ще изчака, докато се измъкне.

Командирът на ешелона се свърза с капитан Клей и му нареди да изтегли отделенията си от главното сражение, така че да може да подсили и задържи позицията по течението. Накрая Хартман успя да хване Барбър с една от външните камери и му каза какво ще направят. После попита:

— Как е?

— Трите фургона на опашката са освободени — изтощено отвърна Барбър.

— Това не е достатъчно, Стю — сопна се Хартман. — Казах шест.

— Ще направим всичко възможно — отговори първият инженер. — Имам осем убити, петнадесет ранени и…

Хартман го прекъсна.

— Стю, не ми трябва статистика, трябват ми реални резултати, ясно ли е? Просто го направете.

От високоговорителя се чу гласът на Клей:

— Анвил Две, контролираме по течението.

— Прието, Анвил Две — отговори Хартман. — Смажете ги. Никакво преследване, край.

Клей отново се обади по радиото.

— Анвил Две. Не безпокойте „Лейди Лу“, ако обичате. Нямам къде да избягам.

От думите му напрежението в кабината спадна и по лицата на заместниците се появиха усмивки.

— Бойна готовност на първа до осма, мистър Форд — каза Хартман. — Дайте картина.

Вторият инженер по системите активира контролния пулт и отчете показанията.

— Осем готови. Дай обща информация.

Пръстите на техника по видеокомуникация затанцуваха над ключовете и дадоха на Хартман изчерпателна картина за положението под ешелона и по земята от двете му страни. Командирът и заместниците му видяха бойните отделения на Мур да отстъпват, притиснати от ордите мюти. Надолу по течението под задните фургони групата по отстраняване на повредите и препятствията работеше трескаво да разчисти оставащите отломки. Хартман позна широкоплещестата фигура на главния водач, застанал зад седалката на екскаватора.

— Анвил Едно се връща под ешелона.

Хартман наблюдаваше напрегнато как полковник Мур и неговото отделение от четирима души се появи на екрана — стреляха, като всеки се обръщаше назад, за да прикрие другарите си. Минаването им под ешелона не беше толкова гладко, колкото се беше надявал Хартман — мютите бяха по петите им. Битката продължаваше, докато те се мъчеха да минат през отломките — истинско праисторическо блато от преплетени клони и разтрошени трупи с полепнала по тях кал и дълги снопчета мокра трева, преплетена с мъртви листа; гротескна мрежа, изтъкана от гигантски пиян паяк; стрелба и сеч; истинска картина от Дантевия ад.

Хартман изчака още няколко минути, та трекерите да минат под предните фургони. Няколко екрана останаха празни, защото воините М’Кол разбиха външните камери с каменните си боздугани. Останалите бяха изпълнени с мюти.

— Амбразури първа до шеста от долния край на левия и на десния борд — каза Хартман.

— Разбрано, шест, долен край.

— Подай пара!

Звукът прониза слоевете армирана броня, олово, топлинна и звукова изолация, които обвиваха фургоните; за онези навън той беше дори по-ужасяващ от зловещите шумове, издавани от вятърните камшици на мютите. Беше смразяващ, остър, пронизващ ушите вопъл. Беше ужасен, предвещаващ смърт вик, който проникваше до мозъка, смразяваше сърцето. Невидими, тънки като лазерен лъч струи пара излизаха от редиците дюзи в долната страна на водещите фургони и преминаваха през въздуха със свръхзвукова скорост, с остротата на хирургически скалпел и неустоимата, разкъсваща сила на циркуляр.

Въздействието на парните дюзи върху воините мюти надминаваше ужаса, описан от Данте и изобразен от Доре. Хванати напълно неподготвени, вкопчени в ръкопашен бой с последните нещастни бойци, десетки мюти бяха унищожени. Кожа, плът, мускули бяха разкъсани, направо свалени от костите; крайници бяха отрязани, тела разполовени, частите им се пръснаха във всички посоки, кръв потече по лещите на камерите и ги покри с червена пелена.

Дори онези, които се спасиха от действието на тази невиждана сила, не бяха напълно пощадени. Когато сеещите смърт струи изстинаха до точката на видимост, оцелелите бяха обвити в облаци попарваща, ослепяваща, изгаряща пара. Задните редици на мечките М’Кол трепнаха и се отдръпнаха; онези воини, които бяха изплашени от дъха на змията, но все още бяха на крака, побягнаха объркани или се опитваха да се домъкнат до някакво убежище.

— Изчистете екраните — заповяда Хартман и разтърка с пръсти затворените си очи в безуспешен опит да изтрие от ретината си кървавите картини. Пръстите му не можеха да стигнат достатъчно дълбоко. Онова, на което беше станал свидетел, вече се беше отпечатало в мозъка му: беше станало поредната ужасна страница в собствения му военен дневник, която щеше да преследва съзнанието му в тъмнината и да прогонва съня от очите му. Той се овладя и се обърна към заместника по системи:

— Затворете линията, мистър Форд.

Вторият инженер по системи затвори дюзите.

— Първа до шеста затворени.

Хартман се свърза с Клей:

— Лейди Лу до Анвил Две. Докладвайте за бойната ситуация. Край.

— Анвил Две. Останалите врагове се изтеглят на североизток под огън. Край.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Классическая проза / Проза