Облак врабчета

Генджи не оправда нито едно нейно предположение. Стана и отиде до прозореца, който гледаше към залива Йедо. Стоеше там гол в утринния мраз и се взираше много внимателно в онова, което го бе заинтригувало. От време на време потреперваше, но не понечваше да се облече. Хейко знаеше, че като млад е преминал строго обучение при монасите тендай на върха на планината Хией. Говореше се, че тези аскетични мистици са майстори в натрупването на топлина вътре в тялото и могат с часове да стоят голи под ледени водопади. Генджи се гордееше, че някога е бил техен ученик. Тя въздъхна и помръдна, все едно се раздвижва в съня си, за да потисне кикота, който едва не се изтръгна от нея. Очевидно Генджи не бе овладял техниката на тендай толкова добре, колкото би искал.

Въздишката й — измамна, както тя добре си даваше сметка, не откъсна Генджи от наблюдението му. Без дори да хвърли поглед към нея, той взе стария португалски телескоп, разви го докрай и отново съсредоточи вниманието си върху залива. Хейко си позволи да изпита разочарование. Беше се надявала… Какво се бе надявала? Надеждата, малка или голяма, беше мечта, нали така, нищо повече.

Представи си го как стои до прозореца. Виждаше го, без изобщо да го гледа. Генджи не би пропуснал да забележи нейната осведоменост, ако тя продължаваше с преструвката. Дори не бе напълно сигурна дали вече не я е забелязал. Това би обяснило защо не й бе обърнал внимание по-рано, когато стана, и после, когато тя изпусна въздишка. Той я дразнеше нарочно. А може би не беше така. Трудно бе да се каже. Затова престана да мисли и просто извика образа му пред очите си.

Беше прекалено красив за мъж. По тази причина и понеже обикновено се държеше изключително небрежно и поведението му се различаваше от самурайското, изглеждаше фриволен, крехък, дори женствен. Външният му вид лъжеше. Когато беше без дрехи, видимите бразди на мускулатурата му свидетелстваха за сериозната му отдаденост на военните дела. Изкуството на войната беше близък другар на импулсивността в любовта. Тя усети, че й става топло от спомените и въздъхна, този път без да иска. Вече бе почти невъзможно да се преструва, че спи. Позволи на очите си да се отворят. Погледна го и видя каквото си бе представяла. Онова, което се виждаше в отсрещния край на телескопа, трябва да бе пленително. Изцяло бе погълнало вниманието му.

След малко заговори със сънен глас:

— Господарю, ти трепериш.

Той продължи да наблюдава залива, но се усмихна и отвърна:

— Чиста лъжа. Недостъпен съм за студа.

Хейко се измъкна от леглото и облече долното кимоно на Генджи. Обви тялото си плътно с него, за да се затопли колкото е възможно, после коленичи и завърза хлабаво косата си с копринена панделка. Прислужницата й Сачико щеше да се мъчи часове да възстанови сложната й фризура на куртизанка. Засега това вършеше работа. Тя стана и тръгна към него със ситни стъпки, влачейки стъпала така, както трябваше да ходят елегантните жени, после, когато го доближи на около метър, се отпусна на колене и сведе глава. Задържа главата си приведена още известно време, не очакваше признание от него и не го получи. После се изправи, свали долното кимоно, загрято от топлината на тялото й и ухаещо на нейния аромат, и обгърна с него раменете му.

Генджи изсумтя и се загърна с дрехата.

— Ето, виж.

Тя пое предложения телескоп и огледа залива. Предишната вечер имаше шест кораба на котва, всичките бойни кораби от Русия, Британия и Америка. Сега до тях се виждаше седми — тримачтова шхуна. Тя бе по-малка от военноморските съдове, нямаше техните гребни колела и високите черни димни тръби. От двете й страни липсваха отвори за оръдия, на палубата също не се виждаха топове. До бойните кораби шхуната изглеждаше нищожна, но бе два пъти по-голяма от всеки японски кораб. Откъде бе пристигнала? От запад, от китайско пристанище? От юг, от карибските острови? От изток, от Америка?

Хейко каза:

— Когато си лягахме, търговския кораб го нямаше.

— Току-що пусна котва.

— Този ли чакаше?

— Може би.

Хейко се поклони и върна телескопа на Генджи. Той не бе споделил с нея какъв кораб очаква, а тя, разбира се, не бе го попитала. Най-вероятно самият Генджи не знаеше отговора на тези въпроси. Допускаше, че той чака да се изпълни предсказанието, а предсказанията бяха забележително несъвършени по своята същност. Независимо къде я водеха мислите, тя не откъсваше поглед от залива.

— Защо чужденците вдигаха толкова шум снощи?

— Празнуваха Нова година.

— До Нова година има шест седмици.

— Така е за нас. Първата нова луна след зимното слънцестоене, през петнайсетата година на император Комей. Но за тях Нова година настъпи. — Той каза на английски: — Първи януари хиляда осемстотин шейсет и първа. — После отново продължи на японски: — За тях времето върви по-бързо. Ето защо са толкова по-напред от нас. Това е тяхната Нова година, а ние оставаме още шест седмици в миналото. — Погледна я и се усмихна: — Засрамваш ме, Хейко. Не ти ли е студено?