Обсидианова пеперуда

Поклатих глава и обмислих какво да кажа. Ако бях у дома с Долф и Зербовски и останалите от полицията на Сейнт Луис, който познавам добре, просто щях да кажа, че съм видяла душа. Но не познавах Рамирес и повечето ченгета се плашеха около всеки, който може да прави нещо мистично. Да кажа или да не кажа, това беше въпроса, когато шум от предната стая ни накара всички да погледнем назад към все още отворената врата.

Мъжки глава, забързани стъпки идващи по-наблизо. Ръката ми беше на пистолета когато чух гласа да вика:

— Рамирес, къде, по дяволите, си?

Беше лейтенант Маркс. Отпуснах ръката си от пистолета и знаех, че няма да кажа на полицията, че има душа която се рее във въздуха зад мен. Маркс достатъчно се страхуваше от мен и без това. Той пристъпи през вратата с малък батальон от униформени зад гърба му, почти сякаш очакваше проблеми. Очите му бяха и груби и доволни, когато ме погледна.

— Махни се, по дяволите, от доказателствата ми, Блейк. Ти изчезваш от тук.

Едуард пристъпи напред, усмихната, опитвайки се да го играе помирител.

— Сега, лейтенант, кой е дал такава заповед.

— Моят шеф. — Той се обърна към ченгетата зад него. — Ескортирайте я навън.

Вдигнах ръце и започнах да се движа към вратата, преди униформените да се предвижат.

— Ще тръгна, няма проблеми. Не са нужни грубости. — Бях на вратата почти до Маркс.

Той изсъска близо до лицето ми.

— Това не е грубо, Блейк. Ела близо до мен отново и ще ти покажа какво е грубо.

Спрях се на вратата, срещнах погледа му. Очите му бяха станали аква сини, тъмни с гнева му. Рамката на вратата не беше голяма и стоейки така почти се докосвахме.

— Не съм направила нищо грешно, Маркс.

Той проговори ниско, но се разнесе из цялата стая.

— Но помагаш на вещицата да измъчва живите.

Помислих си за много неща, който да кажа или направя, повечето щяха да ме извадят от тук теглена от униформените. Не исках да бъда влачена, но исках да накарам Маркс да страда. Избори, избори. Повдигнах се на пръсти и лепнах една голяма целувка на устата му. Той се препъна назад, отдръпвайки се от мен толкова силно, че падна в спалнята и ме бутна в коридора. Мускулест смях изпълни коридора. Бузите му се бяха зачервили докато лежеше задъхващ се на килима.

— Лежиш на доказателствата си, Маркс — казах.

— Махнете я от тук, сега.

Изпратих целувка на Маркс и напуснах с парад от полицай, които ме пазеха. Един от униформените ми предложи да го целувам по което време пожелая. Казах му че няма да може да го поеме и излязоха с мен през предната врата смеещи се, освирквайки и мъжки хумор най-вече на сметката на Маркс. Изглежда той не беше популярен тип. Можете ли да си представите?

Едуард остана вътре още няколко моменти, вероятно се опитваше да изглади нещата, както Тед би направил. Но накрая той излезе от къщата, стискайки ръцете на полицаите, усмихвайки се и кимайки. Усмивката изчезна, докато се обръщаше така че аз бях единствената му публика. Той отключи вратата и влезнахме. Когато бяхме на безопасно вътре с наполовина отворени прозорци, той каза:

— Маркс е успял да те изрита от разследването. Не знам как го е направил, но го е направил.

— Може би той и шефа му ходят в една и съща църква — казах. Бях се настанила удобно в седалката, до толкова, колкото колана позволяваше.

Едуард ме погледна, сякаш гледаше двигател.

— Не изглеждаш разстроена.

Свих рамене.

— Маркс не е първият кучи син, който ми се навира в лицето и няма да е последният.

— Къде е прочутият ти темперамент?

— Може би съм пораснала — казах.

Той поклати глава.

— Какво видя в ъгъла на стаята, което аз не видях— Гледаше към нещо.

— Душа — казах.

Той наистина свали малко по надолу очилата си, така че да мога да виждам бебешки сините му очи.

— Душа?

Кимнах.

— Което означава, че някой е умрял в къщата и то в рамките на три дни.

— Защо три дни? — попита той.

— Защото три дни са лимита за повечето души да се реят наоколо. След това отиват в рая или в ада или където и да е. След три дни може да намериш призрак, но не и душа.

— Но Бромуел са живи. Ти сама ги видя.

— Ами сина им? — попитах.

— Той липсва.

— Приятно е, че го спомена. — Исках да съм му ядосана, за това че играе игри, но просто не можех да намеря енергия. Независимо колко развеселена бях от Маркс, това ме притесняваше. Аз съм християнка, но изгубих броя на това колко християни са ми викали вещица или по-лошо. Не ме караше вече да се ядосвам, просто се изморявах.

— Ако родителите са живи, вероятно момчето не е — казах.

Едуард излезе на пътя, поправяйки си пътя около маркираните и немаркирани полицейски коли.

— Но всички останали убити жертви бяха нарязани. Не намерихме никакви части от тяло в къщата. Ако момчето е мъртво, тогава това е промяна в шаблона. Не сме разбрали старият шаблон все още.

— Смяната в шаблона може да даде пролуката от която полицайте се нуждаят — казах.

— Вярваш ли в това? — попита той.

— Не.

— На какво вярваш.