Обсидианова пеперуда

Върнах се обратно в всекидневната последвана от детектив Рамирес. Той ми даде повече пространство за маневриране отколкото Нортън, но ме следеше. Може би искаше среща, но не ме гледаше като на потенциална среща. Гледаше ме като ченге, което вижда какво правя, как реагирам. Това ме накара да мисля по-добре за него, той беше професионалист. Едуард беше навел очилата си, за да ми позволи да видя очите му, докато преминавам покрай него. Той се усмихваше, почти се беше ухилил. Погледа казваше всичко. Той беше развеселен от флиртуването на Рамирес. Тръснах леко длан в знак на неодобрение, закривайки жеста с другата ръка, така че само той да го види. Това го накара да се засмее и звука си беше като у дома в това светло място. Беше място предназначено за смях. Тишината изпълни пространството след смеха му, като вода която покриваше камък, докато звукът не изчезна в дълбоката тишина, тогава беше повече от тихо.

Стоях по средата на светлата всекидневна,  сякаш дома бе предназначен за оглед и чакаше за истински агент по недвижими имоти да дойде с група от потенциални собственици. Стаята беше толкова нова, чувстваше се като свежо  присъствие. Но там имаше неща, който никой истински агент не би позволил. Вестник беше захвърлен на кафе-масичката от светло дърво с квадратно разделение за бизнес секция. Върху бизнес секцията беше написано „Ню Йорк Таймс”, но имаше и части от „Лос Анжелис Трибюн”. Може би бизнесмен преместил се наскоро от Лос Анжелис.

Имаше голяма цветна снимка, избутана в края на кафе масичката. Показваше стара двойка, на около петдесет, с тинейджър. Всичките се усмихваха и се докосваха по този случаен начин, по който често правят на снимките. Изглеждаха щастливи и отпуснати заедно, въпреки че никога не можеш да кажеш със снимки на които се позира. Толкова е лесно да измамиш камерата. Погледнах наоколо през стаята и намерих по-малки снимки поставени по многобройните бели рафтове и заемаха почти цялото пространство по стената. Снимките бяха поставени между сувенири, повечето индиански предмети. По-малките и истински снимки бяха също толкова отпуснати, също толкова усмихнати. Щастливо, процъфтяващо семейство. Момче и мъж, с тен, хилещи се на лодка с морето на заден план и голяма риба пред тях. Жена и три малки момичета покрити с тесто за сладки в коледни престилки. Имаше най-малко три снимки на усмихващата се възрастна двойка с едно или две деца. Малките момичета от коледната снимка — правнуци, може би. Вгледах се в двойката и този висок тинейджър и се надявах да са мъртви, защото мисълта че някой от тях беше в болницата, превърнал се в месо беше… не комфортна мисъл. Не се замислих. Те бяха мъртви и това беше успокоение.

Обърнах вниманието си от снимките към индианските артефакти оставени на лавиците. Някой бяха туристически предмети: репродукции на боядисани малки гърнета, прекалено много че да са истински; китайски кукли, които биха изглеждали на мястото си в детска стая; глава на гърмяща змия замръзнала в удар, мъртва преди убиецът й да е отворил устата й и да я е замразил така. Сложени между туристическите боклуци имаше други неща. Гърне, което беше разстлано зад стъкло, а части от него липсваха и боята бе завехнала до потъмняло сиво и избледнели цветове. Харпун или копие на стената над огнището. Харпуна беше зад стъклото и имаше остатък от перушина и каишки. Острието на харпуна изглеждаше като камък. Имаше тънка огърлица от мъниста и раковини зад стъклото. Някой бе знаел че са колекционирали такива неща, защото всяко парче което изглеждаше истинско беше зад стъклото, бяха се погрижили за него. Туристическите неща бяха оставени отвън, сами да се погрижат за себе си.

Проговорих без да се обръщам, вгледах се в огърлицата.

— Не съм експерт по индиански артефакт, някои изглеждат доста исторически.

— Според експертите са — каза Рамирез.

Погледнах го. Лицето му беше станало неутрално и изглеждаше по-стар.

— Всички ли са легални?

Това ми заслужи друга усмивка.

— Имаш предвид откраднати?

Кимнах.

— Нещата които успяхме да проследим са всичките купени от частни колекционери.

— Има още?

— Да — каза той.

— Покажи ми — казах.