Обсидианова пеперуда

— Тук съм като консултант по свръхестественото, не като екзекутор.

Той ми подаде лиценза обратно.

— Тогава защо са ви оръжията

Погледнах надолу към пистолета си, доста видим срещу червената ми риза. Усмивката беше истинска този път.

— Не е скрит, офицер Нортън и е федерално лицензиран, така че да не трябва да си изваждам всеки път позволение за притежание всеки път щом пресека щатска граница.

Изглежда не хареса отговора.

— Беше ми казано да ви пусна вътре. — Това беше твърдение, но звучеше като въпрос, сякаш не беше сигурен че ще ни пусне.

Двамата с Едуард стояхме там опитвайки се да изглеждаме безобидни, но полезни. Аз бях много по-добра в това да изглеждам безвредна от колкото е Едуард. През повечето време не трябваше и да се опитвам. Той беше по-добър в това да изглежда полезен, въпреки това. Без да изглежда опасен той можеше да излъчва с аурата целеустременост на която полицията и други хора отговаряха.

Той накрая кимна, сякаш е решил.

— Трябва да ви придружа, госпожо Блейк. — Не изглеждаше щастлив от това.

Не го поправих за това че госпожа Блейк трябва да е госпожица Блейк. Мисля си че търсеше извинение да се отърве от нас. Нямаше да му дам такова. Само няколко полицай се държаха добре когато цивилни се месят в случаите. Аз не бях просто цивилен, аз бях жена и ловец на вампири — тройна заплаха, ако има такава. Аз бях цивилен, жена и необикновена.

— От тук. — Той тръгна по тясната пътека. Погледнах към Едуард. Той просто последва Нортън. Аз последвах Едуард. Имах чувството, че щях да правя това често следващите няколко дни.

Тиха. Къщата беше толкова тиха. Климатикът бръмчеше в тишината напомняйки ми за вентилационната тръба в болницата. Нортън дойде зад мен и аз подскочих. Той не каза нищо, но ме погледна странно.

Преминах през целият коридор и в широката всекидневна с висок таван. Нортън ме следваше. Следваше ме по петите докато се предвижвах из стаята, като покорно куче, но съобщението което получавах от него не беше доверие и покорство. Беше подозрение и неодобрение. Едуард се бе насочил към един от трите сини стола в стаята, който изглеждаха удобни. Той вдигна очилата си и погледна снимките който седяха по средата на малката всекидневна масичка в тази прекалено тиха къща.

— Отегчен ли си? — попитах.

— Видях цялото шоу — каза той. Той намали Тед гласа си и беше повече себе си. Може би не хареса реакцията на Нортън или просто беше уморен от играта. Знам, че аз бях уморена от самото й гледане.

Стаята беше една от тези огромни стая, който служат за всекидневна, трапезария и кухня. Беше огромно пространство, но на мен не ми беше наистина удобно с толкова отворено пространство. Аз харесвам повече стени, врати, бариери. Вероятно белег за моята не добронамереност. Ако стаята беше някакъв белег към семейството, което е живяло в нея, те са били добронамерени и в някакъв смисъл традиционни. Всичките мебели бяха купени да вървят един с друг: синя всекидневна, трапезария от тъмно дърво от едната страна с голям прозорец и бели дантелени завеси. Имаше книга с рецепти на кухненският шкаф. Кухнята беше най-малкото пространство, издължена с бели шкафове и буркан за бисквити във формата на черно бяла крава, която казваше: „Му-у-у” щом вдигнеш капака. Голям запас от бисквити, шоколадов чипс. Не, не хапнах една.

— Някакви следи по буркана за бисквити? — попита Едуард от стола.

— Не — казах. — Просто трябваше да разбера дали наистина прави: „Му-у-у”

Нортън издаде звук, който може и да беше смях. Игнорирах го. Въпреки че тъй като той стоеше на около две крачки от мен, да го игнорирам през цялото време не беше лесно. Когато смених посоката си в кухнята рязко, той почти се блъсна в мен.

— Може ли да ми дадеш малко повече пространство да дишам.

— Просто следвам заповеди — каза той, лицето му празно.

— Заповедите ти, казват ли, че трябва да си достатъчно близо за танго или просто да ме следиш?

Устата му се дръпна и той успя да не се усмихне.

— Просто да ви следвам мадам.

— Страхотно, тогава направи около две големи стъпки назад, така че да не се блъскаме един друг.

— Предполага се да се уверя че няма да повредите местопрестъплението, мадам.

— Името е Анита, не мадам.

Това ми заслужи усмивка, но той поклати глава и я пребори.

— Просто следвам заповеди. Това е което правя.

Имаше нещо съвсем леко горчиво в последното. Офицер Нортън беше в края на петдесетте или поне изглеждаше така. Беше направил близо тридесет годишен стаж и все още беше униформеният който седи пред местопрестъплението, просто следващ заповеди. Ако някога е имал мечти, те бяха изчезнали. Той беше мъж, който бе приел действителността, но не я харесваше.

Вратата се отвори и мъж пристъпи през нея с вратовръзка отпусната около вратът му, ръкавите на бялата му риза бяха подгънати почти до тъмните му рамената. Кожата му беше тъмно кафява и не изглеждаше като тен. Испанец или индианец или може би по малко и от двете. Косата беше отрязана много късо, не за стил, а просто защото се поддържаше по-лесно по този начин. Имаше пистолет на ханшът му, а златни щипки задържаха панталоните му.