Обсидианова пеперуда

— Нито Бернардо, нито Олаф са достатъчно добри. — Той постави пистолета си много, много бавно в пространството между седалките. Той ме погледна, ръцете разперени над кормилото. — Дори и за теб, трябва да съм малко бавен.

Взех предложеният пистолет без да свалям очите си или пистолета от него.

— Сякаш бих повярвала, че това е единственият пистолет, който е скрит в колата. Но оценявам жеста.

Той се засмя тогава и това бе най-горчивият звук който някога бях чувала от Едуард.

— Не обичам да бъда изплашен, Анита. Не съм добър в това.

— Имаш предвид не си свикнал.

— Не, не съм.

Отпуснах надолу собственият си пистолет докато вече не сочеше към него, но не го прибрах.

— Обещавам че ако свършиш като хората в болницата ще ти отрежа главата.

Той ме погледна тогава, дори и зад слънчевите очила, знаех че той е изненадан.

— Не просто ще ме застрелях или убиеш, но ще ми отрежеш главата.

— Ако се случи, Едуард, няма да те оставя жив и отрязването на главата ще направи и двама ни сигурни че работата е свършена.

Нещо премина през лицето му, надолу по раменете, ръцете му и разбрах че е облекчен.

— Знаех че мога да разчитам на теб за това, Анита, на теб и никой друг.

— Трябва ли да бъда поласкана или обидена че не си срещнал никой друг достатъчно студенокръвен, за да направи това.

— Кръвта на Олаф си е достатъчно студена, но той просто ще ме застреля и ще ме погребе в някаква дупка някъде си. никога не би помислил за това да ми отреже главата. И какво ако изстрела не ме убие? — Той свали очилата си и разтърка очи. — Ще съм в някаква воняща дупка жив, защото Олаф никога не си е помислил да ми отреже главата. — Той поклати глава сякаш да премахне картината надалеч. Той сложи очилата обратно и когато се обърна да ме погледне, лицето му беше празно, нечетливо, неговото обикновено. Но бях видяла зад маската, по-навътре от колкото някога ми бе позволявано. Единственото нещо, което никога не съм очаквах да открия беше страх и зад това доверие. Едуард ми доверяваше повече от просто живота си. Той ми се доверяваше да се уверя че е наистина мъртъв. За мъж като Едуард, няма по-голямо доверие.

Никога не бихме отишли на пазар заедно или да ядем торта докато се оплакваме от мъжете. Той никога не ме е канил у дома си на вечеря или барбекю. Никога не сме били любовници. Но имаше много добър шанс един от нас да е последният човек който другият ще види преди да умре. Не беше приятелство по начина по който го разбират повечето хора, но е приятелство. Има няколко хора на който бих поверила живота си, но няма никой друг на който бих поверила смъртта си. Жан Клод, дори Ричард биха се опитали да ме задържат жива заради любов или нещо друго. Дори семейството ми и другите ми приятели ще се борят да ме задържат жива. Ако исках смърт, Едуард щеше да ми я даде. Защото и двамата разбирахме, че не е смъртта, това от което се страхуваме. Живота е.

10

Къщата беше като всички останали къщи от югозапада, във всеки смисъл. Но големият двор бе ограден с високи кактуси и кръг от тези малки цветове на лилиите, които бяха толкова многобройни. Другите хора опитваха да задържат дворовете си зелени ако не харесваха напомнянето за пустинята, но не и при тази къща. Тази къща, тези хора се бяха придържали към естествената среда и се опитваха да не хабят вода. И сега бяха мъртви и нямаше проклет смисъл от съобразяване.

Разбира се, един от тях може би е от оцелелите. Не искам да видя снимки на оцелелите преди те да са били… наранени. Имах достатъчно проблеми с това да остана професионално дистанцирана без цветни снимки на усмихнати лица, който са били превърнати в голо месо. Излязох от колата, молейки се всеки в тази къща да е починал, не беше обикновената ми молитва на местопрестъпление. Но нищо свързано с този случай не е нормално.

Имаше полицейска кола пред къщата. Униформен полицай излезе от колата докато Едуард и аз вървяхме към двора. Той беше среден на ръст но носеше достатъчно тегло за някой по-висок, много по-висок. Теглото му беше най-вече на стомаха и караше колана на панталона му, да пада ниско. Бледото му лице се изпоти докато беше направил пет крачки към нас. Той сложи шапката си докато вървеше към нас, не се усмихваше, палец поставен на колана му.

— Мога ли да ви помогна?

Едуард се промени в неговият Тед Форестър акт, слагайки каубойската си усмивка.

— Аз съм Тед Форестър, офицер… — отне му време да прочете името на табелката — Нортън. Това е Анита Блейк. Шериф Апелтън ни изясни че и двамата трябва да видим местопрестъплението.

Нортън ни изгледа и двамата, отгоре до долу, очите му не бяха и малко приятелски. Не подаде ръка.

— Може ли да видя някакъв документ за самоличност.

Едуард отвори портфейла си извади шофьорската си книжка и я подаде напред. Аз отворих екзекуторският си лиценз за него. Той подаде портфейла на Едуард обратно, но погледна накриво лиценза ми.

— Лицензите не са валидни в Ню Мексико.

— Известно ми е това, офицер — казах.

Той изгледа и мен накриво, доста приличаше на начина по който погледна лиценза.

— Тогава защо сте тук?

Усмихнах се, но веселието не достигна очите ми.