Обсидианова пеперуда

Ако Едуард имаше нерви, не можеш да кажеш както се бе облегнал на стената, пиейки чистото си кафе. Той презираше захарта и сметаната. Трепна докато отпиваше и не мисля че беше заради горещината на течността. Устната му бе подута леко, където го бях ударила. Това ме накрада се почувствам по-добре. Детско, но истина. Маркс беше седнал на единственият диван в стаята, духаше кафето си. беше си сложил захар и сметана в неговото. Евънс седеше в единственият стол който изглеждаше удобен, въздишайки докато разбъркваше чая си.

Едуард ме гледаше и накрая разбрах, че той няма да седна докато не седна и аз. Зарежи това. седнах в стола който беше с прекалено изправена седалка за да бъде удобен, но беше мястото от което можех да виждам всички в стаята, включително вратата. Имаше малък, но широк хладилник срещу отсрещната страна. Беше стар модел, боядисан в страна сянка на кафявото. На малкият шкаф във формата на Г имаше кафе машина, втора кафе машина с нищо освен гореща вода в нея, умивалник и микровълнова.

Д-р Евънс бе използвал топлата вода за чая си. имаше бели пластмасови лъжици в отворен плик и пластмасови малки, безполезни чаши от кафе автоматите. Имаше избор между захар, натурално сладка и други подсладители, за които никога не бях чувала. Имаше кръг от изкуствена сметана която бе изсъхнала, след като някой я бе разсипал. Концентрирах се над детайлите по шкафа, опитвайки се да не мисля. Просто за момент исках да изпия кафето си и да не мисля. Все още не бях яла днес и сега не исках.

— Казахте че имате няколко въпроса за мен, госпожице Блейк. — проговори д-р Евънс в тишината.

Подскочих и така направи Маркс. Само Едуард остана наполовина облегнат срещу стената, не помръдна, сините му очи ни гледаха, сякаш той беше разделен от напрежението и ужасът. Може би той бе или бе просто преструвка. Просто не знаех вече.

Кимнах опитвайки се да се фокусирам.

— Как са оцелели всичките?

Той наклони главата си на една страна.

— Имате предвид, как са оживели технически— Медицински детайли?

Поклатих глава.

— Не, имам предвид, един човек да преживее такава голяма травма, или дори двама, ще се съглася. Но повечето хора не биха го преживели, греша ли?

Евънс намести очилата си по сигурно на носът си, но кимна.

— Не, не грешите.

— Тогава как така и шестимата са уцелели? — попитах.

Той ми се намръщи.

— Не съм сигурен че разбирам какво точно искате да кажете, госпожице Блейк.

— Питам, какъв е шансът шест души от различен пол, история, здравословно състояние, години и т. н. да преживеят една и съща травма. До колкото разбрах всички жертви, на който просто е било махната кожата са оцелели, нали?

— Да. — Д. р Евънс ме гледаше отблизо, светлите му очи претърсваха лицето ми, чакаше ме да продължа.

— Защо са оцелели?

— Те са твърди кучи синове — каза Маркс.

Погледнах към лейтенанта, тогава обратно към Евънс.

— Дали?

— Дали, какво? — попита доктора.

— Дали са твърди кучи синове?

Той сведе очи сякаш се опитваше да мисли.

— Двама от мъжете са работили навън редовно, една от жените е била бегач. Останалите трима са били обикновени. Един от мъжете е близо до шейсет и не е правил обикновени, рутинни упражнения от някакъв вид. Друга жена е на тридесет но не е… — Той погледна към мен. — Не, те не се особено твърди индивиди, не физически така де. Но съм открил че често хора, които не са физически силни или външно твърди преживяват по-дълго по време на насилие. Обикновено мъжът „мъж” е първият който се пречупва.

Принудих се да не погледна към Едуард, но ми отне доста усилие.

— Нека да тествам, това което разбрах, докторе. На някой човек била ли е махана кожата, както е било направено на шестимата в стаята?

Той примигна и погледна в пространството сякаш си припомняше, тогава ме погледна.

— Не, единствено мъртвите хора са били разкъсвани така.

— Тогава питам отново, защо всички те са живи— Защо поне един не е умрял от шока, загуба на кръв или главоболие или по дяволите от чист ужас.

— Хората не умират от ужас — каза Маркс.

Погледнах го.

— Напълно сигурен ли си в това, лейтенант?

Хубавото му лице изглеждаше раздразнено, упорито.

— Да, сигурен съм.

Оставих коментара. Щях да споря с Маркс по-късно. Точно сега преследвах нещо.

— Как така всичките шест са оцелели, докторе— Не защо шестимата, а защо всичките?

Евънс кимна.

— Виждам какво имате предвид. Как може всичките да оцелеят?

Кимнах.

— Точно. Някой от тях би трябвало да са умрели, но не са.

— Който и да е премахнал кожата е експерт — каза Маркс. — Той знае как да ги остави живи.

— Не — каза Едуард. — Няма значение колко добър си в измъчването, не можеш да задържиш всички живи. Дори и да правиш едно и също нещо на всеки от тях, някой ще умрат и някой ще оживеят. Никога не може да си сигурен защо някой оцеляват и защо някой не. — Гласът му беше много тих, но изпълни цялата стая.

Доктор Евънс го погледна кимайки.