Огнен лед

Шепа човешки отпадъци се изсипва на палубата, в различна степен на пиянство. Тавров наблюдава от руля как събират въжетата и вдигат трапа. Моряците са общо десетина, включително двама, наети в последния момент за огняри. Старшият механик е опитен офицер, който е останал при капитана от приятелски чувства. Той размахва масльонката си като вълшебна пръчица и влива живот в купчината отпадъчна железария, която движи „Одеска звезда“. Постепенно се вдига налягането на парата.

Тавров хваща ръчката на машинния телеграф, разнася се дрънчене и корабът се отделя от пристана. Докато „Одеска звезда“ едва-едва пъпли през пристанището и подава нос извън него, който я види в мъглата се прекръства и шепне молитва. Прилича на кораб призрак, осъден вечно да кръстосва морската шир, в търсене на екипаж. Ходовите светлини едва мъждеят по мачтите като призрачни свещи в гробище.

Капитанът върти кораба си между обгърнати в мъгла други съдове, с лекотата на морско животно. Годините плаване между Одеса и Константинопол са гравирали маршрута в съзнанието му така, че той може да го измине със завързани очи. Никакви карти или знаци не са му нужни, за да знае във всеки момент на колко градуса трябва да завърти огромното колело на руля или какъв курс да следва.

Френските собственици на кораба умишлено не дават и петак за поддръжката му, с тайната надежда някоя хубава буря да го запрати на морското дъно, а те да получат застраховката му. През отточните отвори на палубата се сипе ръжда, която оставя мръсни следи по олющения корпус. Мачти и биги1 са цели в ръжда. Корпусът е наклонен тромаво на дясно, където се набира постоянно изпомпвана морска вода. Машините на „Звездата“ отдавна плачат за основен ремонт и се задъхват, като че ли имат емфизем. Единственият димоход на кораба бълва облак с отровна миризма на сяра, сякаш е свързан със сърцето на царството на Хадес. Като болник на смъртно легло, чиято душа неизвестно защо отказва да напусне окончателно износеното тяло, корабът продължава да пори морските талази, вместо да се спусне кротко под тях.

Тавров е наясно, че това е последният кораб под негова команда. Затова се стреми да поддържа собствения си външен блясък. Всяка сутрин лъска до изнемога обувките с изтънели подметки. Бялата риза е пожълтяла, но чиста, а панталоните от черен груб плат — винаги с ръб. Само изключителните способности на балсамьор обаче, биха могли да сторят нещо за физическия облик на капитана. Нощното бодърстване, слабата храна и лошото време са взели своето. Хлътналите бузи още повече подчертават дължината на покрития със спукани капиляри нос, а кожата е сивкава като пергамент.

Първият помощник отива да спи, а по-голямата част от екипажа се прибира в кубрика2, докато първата смяна огняри започва да храни огнената паст на пещта с въглища. Капитанът пали силна турска цигара, от която се прегъва на две, нападнат от остра кашлица. Овладял отново дишането си, той усеща полъха на хладен морски въздух през отворена врата. Оглежда се и установява, че вече не е сам. На прага е застанал огромен мъж, а около фигурата му се стелят талази мъгла. Той влиза и затваря вратата след себе си.

— Светлина — казва новодошлият с ясен баритон, който капитанът вече е чул при пристигането на непознатите гости.

Тавров дърпа шнура на голата крушка, която виси над главата му. Мъжът е свалил качулката си. Той е висок и слаб, а на главата си е накривил кожена казашка шапка, наречена „папаха“. Бледа следа от порезна рана разсича дясната буза над челюстта, кожата му е червеникава и опърлена от студа, а по черната коса и брада блестят капчици влага. Левият му ирис е матов от някакво нараняване или болест, а здравото око гледа с острата настойчивост на циклоп.

Подплатеното с кожа палто е разкопчано, за да покаже запасан на пояса кобур. Мъжагата държи в ръка пушка. През гърди носи патрондаш, а на кръста — сабя. Под палтото носи куртка в кално-сив цвят, а краката му са обути във високи кожени ботуши. Униформата и очевидно едва сдържаният зъл нрав издават у него казака — представител на войнствена каста, която населява крайбрежните на Черно море райони. Тавров се сгърчва от отвращение. Именно казаци причиниха гибелта на неговото семейство и той винаги се старае да стои настрана от това племе, което черпи утеха от страха, който предизвиква у другите.

Мъжът оглежда пустата рубка.

— Сам ли сте?

— Първият помощник спи там, отзад — отвръща Тавров, като кимва с глава към каютата си. — Пиян е и не чува нищо. — Предлага на непознатия цигара.

— Казвам се майор Пьотр Якилев — казва мъжът, като отклонява цигарата, — а вие ще правите онова, което ви се казва, капитан Тавров.

— Можете да разчитате на точността ми, господин майор.