Огнен лед

— Аз не разчитам на никого. — Приближава и изстрелва думите си една по една: — Нито на белите, нито на червените. Нито на германците, нито на британците. Всички са против нас. Дори казаци преминават на страната, на болшевиките. — Втренчен в капитана, той търси най-малък признак на несъгласие. Като не вижда никаква заплаха от тази страна, той посяга с дебели пръсти.

— Цигара.

Тавров му подава целия пакет. Майорът пали и вдишва дима, като да е скъпоценен еликсир. Капитанът забелязва изговора на казака. Собственият му баща е служил като кочияш при заможен господар и Тавров добре познава говора на руския културен елит. Този мъж има вид на степен дивак, но говори като високо образован човек. Тавров знае, че в много случаи за командири на казачеството се назначават синове на благороднически фамилии, получили подобаващо образование във военни академии.

Тавров забелязва изтощението, изписано върху лицето на офицера, както и леката отпуснатост на раменете.

— Дълго ли пътувате? — пита той.

Майорът се усмихва безмълвно.

— Да, дълго и трудно. — Той пуска две струйки дим през ноздрите си и вади манерка с водка. Отпива дълга глътка и се оглежда: — Този кораб вони — отбелязва майорът.

— „Звездата“ е стар, престарял господин с голямо сърце.

— От това не смърди по-слабо — посочва офицерът.

— Когато човек е стигнал моята възраст, той се научава да не обръща внимание на подобни дреболии и да приема с благодарност онова, което му дава животът.

Майорът избухва в смях и тупва капитана по гърба с такава сила, че немощните му дробове се раздират от болезнен пристъп на кашлица. Казакът му подава манерката. Капитанът успява да поеме глътка. Водката е много добра — нищо общо с питието, на което е свикнал. Огнената течност гаси кашлицата и капитанът връща манерката, за да хване отново руля.

Якилев скрива водката в джоба на палтото си.

— Какво ви каза Фьодоров? — иска да знае той.

— Единствено, че ще качим пътници и товар, които означават извънредно много за Русия.

— Не сте ли любопитен?

Тавров свива рамене.

— Чух какво става на запад. Предполагам, че става дума за високопоставени чиновници, които бягат със семействата си и малкото лични вещи, които могат да вземат със себе си.

Якилев се усмихва.

— Хубава легенда.

Тавров пита на свой ред:

— Защо се спряхте на „Одеска звезда“? Има куп други кораби, които са пригодени за превоз на пасажери.

— Размърдайте мозъка си, капитане! — отвръща пренебрежително Якилев. — Никому не би минало през ума, че този стар цървул може да превозва важни пътници. — Хвърля поглед в тъмата на нощта. — Колко време ни трябва до Константинопол?

— Две денонощия, ако всичко върви добре.

— Погрижете се да бъде така.

— Ще направя всичко, което е по силите ми. Друго?

— Да. Наредете на екипажа да стои настрана от пътниците! Една готвачка ще влиза в кухнята, за да приготвя храна. Никой да не я заговаря. С мен числото на охраната е шестима и ще бъдем по всяко време нащрек. Ако някой се появи близо до каютите, без да е викан, ще бъде застрелян на мига. — Слага длан върху кобура, за да подчертае сериозността на думите си.

— Ще съобщя това на хората — казва капитанът. — Обикновено на мостика съм или аз, или първият помощник. Казва се Сергей.

— Пияницата?

Тавров кимва. Казакът клати глава, единственото му здраво око шари из пустата рубка, а после излиза така внезапно, както се е появил.

Капитанът гледа отворената врата и почесва брадичката си. Пътници с такава охрана не може да са обикновени чиновници. Най-вероятно вози много високопоставени лица, може би дори членове на двора. Но всичко това не му влиза в работата, решава той и се захваща със задълженията си. Проверява курса и уредите, след което излиза на дясното крило, за да се освежи.

Влажният въздух донася уханието на древните земи, проснати край морето. Наостря уши, за да долови накъсания ритъм на машината. Прекараните в морето десетилетия са изострили неимоверно сетивата му. В мъглата се движи друг кораб. Кой още може да бъде толкова безразсъден, че да потегли в такава мъгла? Сигурно е пиян.

Един нов звук заглушава шума от втория кораб. Откъм каютите се носи музика. Мъжки гласове пеят в хор „Боже, царя пази“. Меланхолията на тези гласове го натъжава и старият капитан се прибира в рубката, като затваря вратата зад гърба си, за да не ги чува.

Мъглата се вдига заедно с нощта, а първият помощник се появява с мътен поглед, за да смени капитана. Тавров му дава курса и излиза от рубката, за да се прозее срещу утринното слънце. Хвърля поглед над сатенената повърхност на морето и с удовлетворение установява, че слухът му не го е подвел — успоредно с дългата диря на „Звездата“ се движи рибарска гемия. Гледа я известно време, а след това свива рамене и отива да предупреди всеки един от хората си да не се мярка близо до офицерските каюти.