Огнена

Ларч не знаеше дори откъде се появяват. С Имикър живееха в малка къща, после в по-голяма, на поляна, заобиколена от високи скали. Част от придружителите на Имикър идваха от близкия град, но други сякаш изпълзяваха от планинските пещери или от леговища в земята. Тези странни, бледи, подземни хора донесоха лековити билки на Ларч и изцериха рамото му.

Чуваше, че в Делс имало и чудовища с човешки лик, с яркоцветни коси, обаче никога не ги бе виждал. И по-добре, защото така и не успя да запомни дали чудовищните човеци са дружелюбни, или не, а срещу чудовищата той така или иначе беше беззащитен. Те бяха толкова красиви! Изправеше ли се пред тези изумителни създания, съзнанието на Ларч се замъгляваше, тялото му замръзваше и се налагаше Имикър и приятелите му да го спасяват.

— Такива са, татко — обясняваше му отново и отново Имикър. — В това се състои чудовищната им сила. Зашеметяват те с красотата си, пленяват ума ти и оглупяваш. Научи се като мен да пазиш мислите си от тях.

Ларч не се съмняваше в правотата на Имикър, но недоумяваше.

— Каква ужасна идея! — възнегодува веднъж той. — Създание, способно да завладее ума ти!

Имикър избухна в смях и го прегърна през рамо — В редките моменти, когато синът му изразяваше привързаност, Ларч винаги се изпълваше с нямо щастие, притъпяващо объркването му.

* * *

Случеше ли се умът му мимолетно да се проясни, Ларч си даваше сметка, че колкото повече израства синът му, толкова по-глупав и по-късопаметен става той. Имикър често му обясняваше нестабилната политика на тази страна, разказваше му за враждуващите военни фракции, за черния пазар, процъфтяващ из подземните лабиринти. Двамина делсийски лордове — Майдог на север и Джентиан на юг — се стремяха да създадат свои империи и да разклатят властта на краля. Далеч на север имаше друга страна, осеяна с езера и планински върхари, наречена Пикия.

Умът на Ларч беше като сито — не задържаше нищо. Разбираше само, че тук няма Даровити. Никой нямаше да му отнеме сина с разноцветните очи.

Очи с два различни цвята. Имикър беше Даровит. Понякога съзнанието на Ларч се избистряше и той размишляваше по въпроса. Питаше се кога ще се прояви Дарбата на сина му.

В моментите на най-кристално просветление, когато Имикър го оставяше сам за известно време, Ларч се чудеше дали вече не се е проявила.

Имикър имаше хобита. Обичаше да си играе с малки чудовища. Обичаше да ги връзва и да изважда ноктите им, да скубе козината им, да бели пъстроцветните им люспи или да скубе перата им. Един ден — Имикър наскоро бе навършил десет — Ларч го свари да разрязва кожата по корема на небесносин заек.

Макар и окървавен, гърчещ се и ококорен, заекът се стори прелестен на Ларч. Взираше се в създанието, забравил защо е дошъл да търси Имикър. Натъжи се, защото нещо толкова дребно и безпомощно, нещо толкова красиво е подложено на изтезания за забавление. Заекът започна да пищи пронизително, ужасено и Ларч изхлипа.

Имикър го погледна.

— Не го боли, татко.

Ларч веднага се почувства по-добре. Успокои се, че заекът не изпитва болка. Дребното чудовище обаче нададе тих, отчаян стон и Ларч се обърка. Втренчи се в сина си. Вдигнало пред очите на разтрепераното създание камата, от която капеше кръв, момчето се усмихна на баща си.

Някъде дълбоко в съзнанието на Ларч се загнезди подозрение. Спомни си защо е дошъл при Имикър.

— Хрумна ми нещо — рече той — за естеството на Дарбата ти.

Очите на Имикър се насочиха спокойно и бдително към лицето на Ларч.

— Така ли?

— Спомена, че чудовищата пленяват ума ми с красотата си.

Имикър свали ножа и наклони глава на една страна със странно изражение. Недоумение, помисли си Ларч, и особена, шеговита усмивка. Сякаш момчето играе игра, свикнало е да побеждава, а този път е загубило.

— Понякога ми се струва, че завладяваш ума ми с думите си — продължи Ларч.

Имикър се усмихна по-широко и избухна в смях. Смехът му зарази Ларч и той също се засмя. Колко обичаше това дете! Със сърце, преляло от обич и щастие, той разпери ръце. Имикър пристъпи към него и заби камата си в корема му. Ларч падна като камък.

Имикър се наведе над него.

— Беше чудесен — прошепна му. — Ще ми липсва всеотдайността ти. Ще ми се да заблуждавам с лекота всички, както заблуждавах теб. Ще ми се всички да бяха глупави като теб, татко.

Странно беше да умираш. Студено и замайващо подобно на пропадането по ската на монсийската планина. Ларч обаче разбираше, че не пада по никакъв скат. В смъртта той проумя ясно и за пръв път от години насам къде е и какво се случва. Последната му мисъл бе, че не от глупост е позволявал на сина си да го омайва толкова лесно с думи. А от обич. Обичта на Ларч му пречеше да прозре Дарбата на Имикър, защото дълго преди появата му на белия свят, когато синът му бе само обещание в тялото на Микра, Ларч вече бе омагьосан.

Петнайсет минути по-късно тялото на Ларч и къщата му горяха, а Имикър препускаше с понито си на север през планинските проломи. Движението му доставяше удоволствие. Напоследък се бе отегчил от земите наоколо и от съседите си и не го свърташе. Беше готов за нещо повече.