Огнена

Стиснал леко лъка, Арчър стоеше висок и грациозен на каменната тераса, вперил очи в небето. Пресегна се към колчана, провесен на гърба му, сложи нова стрела на тетивата и огледа върховете на дърветата. Тогава ги зърна — нея и мъжа, повел я окървавена откъм гората. Обърна се рязко и влезе в къщата. Дори оттук, от толкова далече и макар да ги деляха каменните стени, Файър го чу как крещи. Изпрати думи и чувства в съзнанието му, не със заповед, а с послание: Не бой се. Залови го и го развържи, но не го наранявай. Моля те, добави, защото познаваше Арчър. Той е мил човек, и аз го заблудих.

Арчър излетя през голямата порта, сподирян от капитана си, Пала, от лечителя си и петима стражи. Прескочи хищната птица и се втурна към Файър.

— Намерих я в гората — извика бракониерът. — Намерих я! Спасих й живота!

Щом стражите го уловиха, Файър освободи съзнанието му. Облекчението размекна коленете й и тя залитна към Арчър.

— Файър… Файър — повтаряше приятелят й. — Как си? Къде другаде си ранена?

Краката й се огънаха. Арчър я подхвана и й помогна да седне на земята. Тя поклати замаяно глава.

— Никъде.

— Сложи я да легне — обади се лечителят. — Трябва да спра кръвотечението.

— Ще се оправи ли? — попита го трескаво Арчър.

— Най-вероятно — тросна се лечителят, — ако не ми се пречкаш, за да спра кръвта… господарю.

Арчър въздъхна тежко и целуна Файър по челото. Отдръпна ръце от нея и клекна наблизо, свил юмруци. Обърна глава към бракониера в хватката на стражите му и Файър го предупреди мислено: Арчър!, защото знаеше, че тревогата му ще подпали ярост.

— Мил човек, а? — просъска той на бракониера и се изправи. — Виждам, че стрелата в ръката й е от твоя колчан. Кой си ти и кой те изпрати?

Бракониерът не погледна към Арчър. Взираше се опулен във Файър.

— Тя пак е красива! Мъртъв съм!

— Няма да те убие — успокои го тя. — Той не убива бракониери, а и ти ме спаси.

— Ако си я прострелял, ще те убия, без да ми мигне окото — заплаши го Арчър.

— Все ми е едно — сведе глава бракониерът.

— Щом си искал да я спасиш, защо не махна стрелата и не превърза раната, преди да я помъкнеш насам? — изпепели го с поглед Арчър.

— Арчър… — подхвана Файър, но млъкна, преглъщайки писъка, напирал в гърлото й, когато лечителят откъсна кървавия й ръкав. — Аз го направлявах. Остави го на мира.

Арчър се извърна рязко към нея.

— А ти защо не се сети? Къде ти е умът?

— Лорд Арчър — ядоса се лечителят, — не бива да се крещи на ранени, докато кръвта им изтича. Помогни ми! Дръж я, за да извадя стрелата, и наблюдавай небето.

Арчър коленичи до Файър и я улови за раменете. Лицето му бе каменно, но гласът му пресекна разчувствано:

— Прости ми, Файър. — Обърна се към лечителя и го нахока: — Луд си да го правиш навън. Те надушват кръвта.

Последва внезапна болка, заслепяваща и ярка. Файър отметна глава назад и се заизвива в силните ръце на Арчър. Шалът й се смъкна и разкри искрящата пъстрота на косите й — изгрев, макове, мед, фуксия, пламък. Червено, по-лъскаво от кръвта, напояваща пътеката.

Вечеря в каменната си къща, непосредствено зад имението на Арчър. Стражите му я пазеха зорко. Арчър бе наредил да донесат мъртвата чудовищна птица в кухнята й. Той бе от малцината, които не я караха да се срамува, че харесва месото на чудовищата.

Хранеше се в леглото, а той седеше до нея, режеше й месото и я окуражаваше. Болеше я като дъвче, всичко я болеше. Вилицата й се струваше по-тежка от ръжен, хапките върху нея — повече от олово.

Затвориха бракониера в една от построените на хълма зад къщата външни клетки за чудовища, дело на бащата на Файър — лорд Кансръл.

— Надявам се да излезе гръмотевична буря — каза Арчър. — Надявам се да рукне потоп. Искам земята под твоя бракониер да се разтвори и да го погълне.

Тя не му отговори. Знаеше, че само се горещи.

— В коридора се разминах с Донъл. Мъкнеше купчина одеяла и възглавници. За постелята на убиеца ти, а? А и си го нахранила до насита, нали?

— Не е убиец, а бракониер с лошо зрение.

— Вярваш го по-малко и от мен.

— Вярвам, че когато ме простреля, ме сметна за сърна.

Арчър се облегна назад и кръстоса ръце.

— Може би. Утре ще поговорим пак с него. Ще го накараме да изплюе камъчето.

— Не искам да ти помагам.

— И аз не искам да те моля, скъпа, но се налага да разбера кой е и кой го изпраща. За две седмици виждаме втори непознат да скитосва из земите ми.

Файър се облегна на възглавниците, затвори очи и насили челюстите си да дъвчат. Всички бяха непознати. Идваха от скалите и от хълмовете и бе невъзможно да узнае истината на всеки. А и не искаше да я узнава, особено използвайки силата си. Едно е да обладаеш нечие съзнание, за да се спасиш от смъртта, съвсем друго — да крадеш тайните му.