Огнена светлина

Мама продължава:

— Може би ти се струпа много наведнъж, Ясинда. Не трябваше да те пращам веднага на училище. Всичко това… ти дойде твърде много.

— Аз исках да ходя на училище — прозвънява гласът на Тамра.

— Не можех да очаквам от теб да се промениш толкова бързо. Едва май месец е. Ако само успееш да издържиш до лятото, сигурна съм, че когато тръгнете отново на училище наесен…

— Никой ли няма да ме чуе? — извиква Тамра. — Днес се разминах с нещо, което ужасно много исках. — Тя удря с юмрук по бедрото си.

Мама я поглежда сепнато.

Тамра завърта недоумяващо глава.

— Защо винаги говорим за Ясинда?

— Дай й малко време, Тамра — казва мама утешаващо. — Скоро всичко това ще свърши.

— Имаш предвид, че скоро ще съм мъртва — вметвам обвинително. — Защо просто не говориш открито? Ти искаш да кажеш, че скоро моето драки ще бъде мъртво. Няма ли някога да сложиш край на това? Няма ли да престанеш да се държиш така, сякаш убийството на част от мен… на самата мен, е нещо неизбежно, което ще те направи щастлива? Не можеш ли просто да ме приемеш такава, каквато съм?

Майка ми свива устни, без да отклонява поглед от пътя.

Тамра отпуска глава на седалката си, мърморейки сърдито.

И тогава разбирам, че нито една от двете няма да го направи. Те са единственото семейство, което имам, но съм толкова откъсната от тях, че ги чувствам чужди.

Изгубих Уил. Разкрих драконовата си природа. Отчуждих семейството си от себе си. Дори собственият ми прайд иска да ме прекърши.

Няма къде да отида, няма къде да избягам.

Но не мога да остана и тук.

Тази вечер сестра ми има среща. Тази вечер за първи път трябваше да изляза с Уил. Забелязвам иронията в нещата. Вечеря. Филми. Пуканки. Тя ще получи това. Но не и аз. Не очаквам Уил да дойде. Не и след онова, което се случи днес. И все пак, когато на входната врата се почуква, сърцето ми прескача няколко удара и окрилена от надежда, усещам как стомахът ми премалява.

Момчето, с което ще излиза Тамра, е от нашето училище и в момента стои неспокойно в малката ни всекидневна, бършейки потните си длани в джинсите. Името му е Бен. Сладък е и с мили очи. Рус. Но малко по-нисък от мен и Тамра.

Опитвам се да не мисля за Уил и за това какво ще правя сега, когато знае. Не мога да очаквам от него да се преструва, че не ме е видял. Всеки момент той и семейството му могат да влетят през вратата и да ме отведат. Споменът за първата ни среща ми дава известна надежда. Тогава той ме пусна. И сега, когато ме познава, не би допуснал да ме наранят и не би ме предал на семейството си. Нали? Семейство, с което не иска да има нищо общо. Семейство, което ненавиждано, разбира се, може да се окаже, че се лъжа. Трябва да разкажа всичко на майка ми и незабавно да напуснем Чапарал, но не намирам сили да го направя.

Защото това би ме разделило завинаги от него. Не че имам как да го задържа. Особено сега. Това са глупости, Ясинда. Бездействието ми е абсолютно недопустимо. Не мога да рискувам безопасността на семейството си по този начин… Не мога да разчитам на това, че Уил няма да се превърне в ловец, за какъвто е бил обучен, и че няма да ме предаде на семейството си.

Наблюдавам Тамра и Бен през прозореца, стоя тихо, не казвам нищо.

Чувствам се ужасно. Не защото Тамра излиза на среща, а аз не, а защото дори не знаех, че е била поканена. Не знаех, че харесва някого. Нямам право да кажа нещо, което може да й развали вечерта. Не и тази вечер. Може би утре…

Тя е права. Всичко винаги се върти главно около мен. Осъзнаването на този факт ме кара да се замисля за нещо друго и в очите ми напират сълзи.

Тъй или иначе всичко скоро ще се свежда до мен.

Когато напусна това място, ще трябва да продължа сама. Да бъда сама. Може би завинаги.

26

Будна съм, когато Тамра тръгва на училище в понеделник сутрин, но не ставам. Преструвам се, че спя, докато се облича. Когато тя и мама излизат, аз се надигам и си приготвям омлет със сирене, какъвто правеше татко, след което закусваше, гледайки разсеяно сутрешния блок.

Следобед съм вече уморена от гробната тишина в къщата. Изтощена съм от притеснения за това какво ще направи Уил. Решавам да се разходя. Пет минути по-късно дърпам потника си, който е залепнал за потното ми тяло. Когато стигам голф игрището, спирам, за да се полюбувам на зеленото пространство, което изглежда толкова нелогично сред напуканата суха земя, която го обгражда. Сядам и прокарвам пръсти през тревата, докато не забелязвам любопитните погледи на неколцина побелели пенсионери, обути в увиснали панталони. Обещавам си тази седмица отново да се опитам да полетя и се отправям към вкъщи, планирайки следващия си ход — да проникна в дома на Уил, за да видя още веднъж картата.

Когато се прибирам, мисис Хенеси е навън и полива цветята си.

— Значи си била ти — подхвърля тя.

Спирам се.

— Моля?

— Майка ти ми каза, че едната от вас са я наказали в училище.

Страхотно. Очевидно съм оправдала всичките й подозрения, че е допуснала в дома си семейство злодеи.

— Предположих, че си ти — добавя тя с нотка на задоволство.