Океанът в края на пътя

Вирът беше по-малък, отколкото го помнех. От другата страна имаше нисък дървен навес, а до пътеката - стара тежка пейка от дърво и метал. Олющените дъски явно бяха боядисани в зелено преди няколко години. Седнах на пейката и се загледах в отражението на небето във водата, във водната леща по краищата и няколкото разцъфнали лилии. От време на време хвърлях по някой лешник в средата на вира. Вира, който Лети Хемпсток бе наричала...

Не беше морето, нали?

Тя, Лети Хемпсток, щеше да е по-стара от мен сега. Беше само с няколко години по-голяма, въпреки всичките странни неща, които говореше. Беше на единайсет. Аз бях... На колко бях тогава? Беше след онзи злополучен рожден ден. Знаех го. Тъй че трябваше да съм бил на седем.

Зачудих се дали изобщо бяхме падали във водата. Бях ли я бутнал в патешкия вир, онова странно момиче, което живееше във фермата в самия край на селския път? Спомням си я как беше във водата. А може би тя ме беше бутнала.

Къде бе отишла? В Америка? Не, в Австралия! Точно така. Някъде много, много далече.

И това не беше морето. Беше океанът.

Океанът на Лети Хемпсток.

Спомних си това и щом си го спомних, всичко оживя.

1.

Никой не дойде на рождения ми ден.

Имаше маса със сладкиши и лакомства, с картонени шапки на всяко място и празнична торта със седем свещи в центъра на масата. На тортата беше нарисувана книга от захарна глазура. Майка ми, която бе организирала празненството, ми каза, че според госпожата в пекарната никога преди не бяха поставяли книга на торта за рожден ден и че за момчета били футболни топки или космически кораби. Моята книга им беше първата.

Когато стана ясно, че никой няма да дойде, мама запали седемте свещи на тортата и аз ги духнах. Изядох парче торта, както и малката ми сестра и една от приятелките ѝ (двете присъстваха на празненството като наблюдателки, не като гости), преди да избягат с кикот в градината.

Мама беше приготвила празнични игри, но тъй като нямаше никой, дори сестра ми, не играхме игри и аз сам развих вестника, с който бе увит подаръкът, и намерих вътре синя пластмасова фигурка на Батман. Бях тъжен, че никой не бе дошъл на празника ми, но щастлив, че си имах фигурка на Батман, а и подаръкът за рождения ми ден чакаше да го прочета - комплект от книгите "Нарния", който си взех в стаята на горния етаж. Легнах на леглото и се увлякох в историите.

Обичах да чета. Книгите тъй или иначе бяха по -безопасни от хората.

Родителите ми също така ми бяха подарили "Най-доброто от Гилбърт и Съливан"[1], към двете издания, които вече имах. Бях заобичал Гилбърт и Съливан още когато бях на три, когато най-малката сестра на татко, леля ми, ме беше завела да гледам "Йоланта" -мюзикъла, пълен с лордове и феи. Съществуването и естеството на феите ми бяха по-понятни от лордовете. Скоро след това леля ми беше починала от пневмония в болницата.

Онази вечер баща ми се върна вкъщи от работа и донесе картонена кутия. В картонената кутия имаше едно котенце с мека козина, с неясен пол, което веднага нарекох Пухчо и което обикнах безкрайно, с цялото си сърце.

Пухчо спеше нощем в леглото ми. Приказвах му понякога, когато малката ми сестра не беше наоколо, почти очаквайки да ми отговори с човешки глас. Така и не го направи. Не му се сърдех. Котето беше обичливо, любопитно и добър приятел за някой, чийто седми рожден ден е минал с маса с хрупкави бисквити, поръсени с кристална захар, желиран крем, торта и петнайсет празни сгъваеми стола.

Не помня да съм питал изобщо някое от другите деца в класа защо не бяха дошли на празника ми. Нямаше нужда да ги питам. Те не ми бяха приятели в края на краищата. Бяха просто децата, с които ходех на училище.

Бавно се сприятелявах, когато изобщо го правех.

Имах книги, а вече имах и котенцето си. Щяхме да сме като Дик Уитингтън и неговата котка[2], или ако Пухчо се окажеше  особено умен - като сина на воденичаря и Котарака в чизми. Котето спеше на възглавницата ми и дори ме чакаше да се върна от училище, клекнало на алеята пред къщата, до оградата. Докато един ден, месец по-късно, беше прегазено от таксито, което докара миньора, копач на опали, за да отседне в къщата ни.

Не бях там, когато се случи.

Онзи ден се върнах от училище и котенцето ми не ме чакаше да ме посрещне. В кухнята имаше някакъв висок, дългокрак мъж с мургава кожа и карирана риза. Пиеше кафе на кухненската маса, както надуших. По онова време всичкото кафе беше мляно - горчив тъмнокафяв прах, който се вадеше от бурканче.

- Опасявам се, че имах малка злополука на идване - каза ми той бодро. - Но не се притеснявай.

Говореше някак рязко, на непознат диалект. За първи път чувах южноафрикански диалект, както разбрах по-късно.

Той също имаше картонена кутия на масата пред него.

- Черното коте твое ли беше? - попита мъжът.

- Казва се Пухчо.

- М-да. Както казах - злополука на идване. Не се тревожи. Трупът е махнат. Няма да се притесняваш. Оправихме го. Отвори кутията.

- Какво?

Посочи кутията.

- Отвори я.