Океанът в края на пътя

Въпреки че бях дете с богато въображение, податливо на кошмари, бях убедил родителите ми да ме заведат да видя восъчните фигури на Мадам Тюсо в Лондон, когато бях на шест, защото исках да посетя Залата на ужасите. Очаквах да видя Залата на ужасите с филмови чудовища, за които бях чел в комиксите си. Исках да изпитам възбудата пред восъчните фигури на Дракула, чудовището Франкенщайн и Върколака. Вместо това ме разведоха през сякаш безкрайна поредица от диорами[5] с невзрачни, мрачни на вид мъже и жени, които бяха убили хора - квартиранти обикновено и членове на семействата им, - които на свой ред бяха убити чрез обесване, на електрическия стол, в газови камери. Повечето бяха показани с жертвите им в нелепа, уж непринудена обстановка - насядали около масата за вечеря, да речем, докато отровените им близки издъхват. Надписите, обясняващи кои са, ми казваха също така, че повечето от тях бяха убили близките си и продали телата им за дисекция. Точно тогава думата дисекция вдъхна у мен представата за нещо ужасно. Не знаех какво е дисекция. Знаех само че дисекция е нещо, което кара хора да убиват близките си.

Единственото, което ме спря да не побягна с писък от Залата на ужасите, докато ме развеждаха, бе, че никоя от восъчните фигури не изглеждаше напълно убедителна. Не можеше да изглеждат наистина мъртви, защото изобщо не изглеждаха живи.

Нещото на задната седалка, което бе загърнато със синьото одеяло (Познах одеялото. Беше от старата ми спалня, стоеше на рафта, за когато станеше студено.), също не беше убедително. Приличаше на копача на опали, но беше облечено с черен костюм, с бяла риза на басти и черна папионка. Очите бяха изцъклени. Устните бяха синкави, но кожата на лицето беше много червена - като пародия на доброто здраве. Златната верижка около врата му я нямаше.

Видях под онова нещо прегънат и смачкан броя ми на "SMASH!" с Батман на корицата - приличаше точно на онзи по телевизията.

Не помня кой какво каза тогава, помня само че ме накараха да застана по — надалече от минито. Прекосих пътя и застанах там сам, докато полицаят говореше с баща ми и си записваше в един бележник.

Погледнах минито. От ауспуха нагоре до прозореца на шофьора минаваше зелен градински маркуч. Ауспухът беше целият наклепан с гъста кафява кал, която го придържаше към отвора.

Никой не ме гледаше. Отхапах от филията си. Беше изгоряла и студена.

Вкъщи баща ми изяждаше всички изгорели филийки.

- Хмм! - казваше. - Въглен! Чудесно! Изгоряла филийка! Любимите ми! - и ги изяждаше всичките.

Когато станах много по-голям, ми призна, че изобщо не беше обичал изгорели филийки - ял ги беше само за да не отидат зян. За един кратък миг цялото ми детство ми се стори лъжа, сякаш един от стълбовете на вярата, на които се крепеше светът ми, се беше сринал като сух пясък.

Полицаят заговори по радиостанцията отпред в колата си.

След това прекоси пътя и дойде при мен.

- Съжалявам за това, синко. След малко по този път ще дойдат още няколко коли. Трябва да видим къде да изчакаш, за да не пречиш. Искаш ли да седнеш пак отзад в моята кола?

Поклатих глава. Не исках да сядам там отново.

Тогава някакво момиче, появило се изневиделица, каза: - Може да дойде с мен, вкъщи. Не е проблем.

Беше много по-голяма от мен, поне на единайсет . Червеникавокафявата ѝ коса беше сравнително късо подрязана за момиче и имаше чип нос. Имаше и лунички. Носеше червена пола - момичетата по тези места не носеха много джинси по онова време. Имаше мек съсекски акцент и пронизващи сиво-синкави очи.

Полицаят отиде с момичето при баща ми и тя получи разрешение да ме отведе, а после тръгнахме с нея по селския път.

- В колата ни има мъртвец - казах аз.

- Точно затова е дошъл тук - каза тя. - Накрая на пътя. Никой няма да го намери и да го спре тук в три часа през нощта. И калта тук е мокра и лесно се лепи.

- Смяташ, че се е самоубил?

- Да. Обичаш ли мляко? Баба дои Беси сега.

- Искаш да кажеш истинско мляко, от крава? - попитах и се почувствах глупаво, но тя ми кимна насърчително.

Поколебах се за миг. Никога не бях опитвал мляко, което не идваше от бутилка.

- Мисля, че ще ми хареса.

Спряхме при един малък плевник - сайвант, където стара жена, много по-стара от родителите ми, с дълга сива коса, тънка като паяжина, и слабо лице стоеше до една крава. Към всяка цицка от вимето на кравата бяха закрепени дълги черни тръби.

- По-рано ги дояхме ръчно - каза ми тя, - но така е по-лесно.

Показа ми как млякото отиваше от кравата по черните тръби в машината, през охладител и в огромни метални гюмове. Гюмовете бяха поставени на тежка дървена платформа извън плевника, където всеки ден минаваше да ги събира камион.

Старата госпожа ми подаде чаша пенливо мляко от Беси, кравата, преди да е минало през охладителя. Нищо, което бях пил дотогава, не бе имало такъв вкус в устата ми: щедър, топъл и прекрасен. Помнех онова мляко, след като бях забравил всичко друго.