Океанът в края на пътя

- Има още от тях нагоре по пътя - каза изведнъж старата жена. - Какви ли не щеш, слизат насам, святкат с фаровете. Такова ручило е! Ти да заведеш момчето в кухнята. Гладен е, чаша мляко няма да засити момче като него, сега расте.

- Ял ли си? - попита момичето.

- Само една препечена филийка. Беше изгоряла.

- Аз съм Лети - рече тя. - Лети Хемпсток. Това е фермата Хемпсток. Хайде, ела.

Въведе ме през предната врата в голямата им кухня, покани ме да седна на огромна дървена маса, толкова зацапана с петна и резки, че сякаш лица зяпнаха в мен от старото дърво.

- Тук закусваме рано - каза момичето. - Доенето започва на разсъмване. Но има каша в тенджерата и конфитюр да си сложиш.

Подаде ми порцеланова купа, пълна с топла каша от печката, с лъжичка домашен конфитюр от къпини, любимия ми, после сипа сметана отгоре. Разбърках овесената каша с лъжицата си на тъмночервена пихтия, преди да започна да я ям. Не помня да се бях чувствал по-щастлив някога. Беше прекрасна на вкус.

Влезе някаква здрава набита жена. Червеникаво-кафявата ѝ коса беше прошарена със сиви кичури, късо подрязана. Имаше пълно лице, с трапчинки, тъмнозелена пола до коленете и високи гумени ботуши.

- Това трябва да е момчето горе на пътя — рече тя. - Такава работа се отвори с онази кола. Петима са вече и ще им трябва чай скоро.

Лети напълни огромен чайник от чешмата. Запали с кибрит газовия котлон и постави чайника върху пламъка. После смъкна пет очукани големи чаши за чай от бюфета, поколеба се и погледна жената. Тя ѝ кимна.

- Права си. Шест. Докторът също ще дойде.

После жената присви устни и цъкна с език.

- Пропуснали са бележката - каза тя. - Написал я е толкова грижливо при това, сгънал я е и я е сложил в предното джобче на сакото, а още не са погледнали там.

- Какво пише? - попита Лети.

- Защо не я прочете сама? - каза жената. Помислих си, че е майката на Лети. Изглеждаше, все едно че беше нечия майка. После каза: - Пише, че е взел всичките пари - тези, които приятелите му дали да изнесе тайно от Южна Африка и да ги вложи в банка в Англия, както и всичките пари, които е спечелил през годините от извличането на опали. Отишъл в казиното в Брайтън да залага, но мислел да играе само със своите пари. А после смятал само да щипне малко от парите на приятелите си, докато си върне своите, които загубил.

- А после вече нямал нищо - добави жената. - И всичко се сгромолясало.

- Само че не пише това - каза Лети и присви очи. -Пише: „До всички мои приятели, Съжалявам, че не стана както го мислех и се надявам да намерите в сърцата си сила да ми простите, защото аз не мога да си простя

- Същото е - каза възрастната жена и се обърна към мен. - Аз съм майката на Лети. Вече се запозна с моята майка, в сайванта за доене. Аз съм г-жа Хемпсток, а тя е старата госпожа Хемпсток. Това е фермата Хемпсток. Тя е най-старата ферма наоколо. Има я в „Книгата на Страшния съд“.[6]

Зачудих се защо всички тези жени се наричаха Хемпсток, но не попитах, както и не посмях да попитам откъде знаеха за предсмъртната бележка на самоубиеца или какво си е мислел копачът на опали, когато е умрял. Говореха си за това съвсем между другото.

- Подсказах му да погледне в джобчето — каза Лети. - Ще си мисли, че сам се е сетил.

- Добро момиче - каза госпожа Хемпсток. - Като кипне чайникът, ще са тук да ме питат дали съм видяла нещо необичайно и да си изпият чая. Защо не заведеш момчето при вира?

- Не е вир - отвърна Лети. - Това е океанът ми. -Обърна се към мен. - Ела!

Поведе ме от къщата по пътя, по който бяхме дошли.

Денят все още бе сив.

Заобиколихме къщата и тръгнахме надолу по кравешката пътека.

- Истински океан ли е? - попитах.

- О, да.

Изведнъж излязохме на него: дървен навес, стара пейка и между тях патешки вир, тъмна вода, обрасла с водна леща и лилии. Встрани на повърхността плуваше мъртва риба, сребриста като монета.

- Това не е добре - каза Лети.

- Стори ми се, че каза, че било океан. Всъщност е само един вир.

- Океан е - настоя тя. - Открихме го, когато бях още много малка, от старата страна.

Лети влезе в сайванта и се върна с дълъг бамбуков прът, с нещо като сак за събиране на скариди в единия край. Надвеси се и внимателно пъхна мрежата под мъртвата риба. Измъкна я.

- Но фермата Хемпсток я има в „Книгата на Страшния съд“ - казах аз. - Майка ти така каза. А това беше свързано с Уилям Завоевателя.

- Да - отвърна Лети Хемпсток.

Извади мъртвата риба от мрежата и я огледа. Все още беше мека, не вкочанена, и плесна в ръката ѝ. Никога не бях виждал толкова много цветове. Сребърна беше, да, но под среброто беше синя, зелена и пурпурна, и всяка люспа имаше черно по ръба.

- Какъв вид риба е? - попитах.

- Много е странно - рече тя. - В смисъл че рибата в този океан обикновено не умира. - Извади ножче за моливи с рогова дръжка, макар че не можах да разбера откъде, бодна го в корема на рибата и го разряза надолу до опашката.

- Ето какво я е убило - каза Лети.