Океанът в края на пътя

Това беше понеделник сутринта. Следобеда старият г-н Уолъри, който идваше понеделник и четвъртък следобед да поработи в градината (г-жа Уолъри, също толкова старата му жена, която носеше галоши, грамадни полупрозрачни връхни обувки, идваше средите следобед и чистеше), копаеше в зеленчуковата градина и изкопа бутилка, пълна с пенита, половин пенита и монети от три пенита, и даже фардинги. Нито една от монетите не беше по-късна от 1937 г. и целия следобед ги лъсках с кафяв соев сос и оцет, докато заблестяха.

Майка ми сложи бутилката със старите монети на полицата над камината в дневната и каза, че някой колекционер на монети би могъл да плати няколко паунда за тях.

Тази нощ си легнах щастлив и възбуден. Бях богат. Беше открито заровено съкровище. Светът бе хубаво място за живеене.

Не помня как започнаха сънищата. Но със сънищата е така, нали? Знам, че бях в училище и имах лош ден, криех се от онези деца, които ме удряха и ме наричаха с обидни имена, но те все пак ме намериха, свит в храстите рододендрон зад училището. Знаех, че трябваше да е сън (но в съня не знаех това, беше истинско и вярно), защото дядо ми беше с тях, и приятелите му, старци с посивели лица и хриплива кашлица. Държаха остри моливи, от онези, които пускат кръв, като те мушнат с тях. Избягах, но те бяха по-бързи от мен, старците и големите момчета, и в момчешките тоалетни, където се бях скрил в една от тях, ме спипаха. Смъкнаха ме долу и отвориха широко устата ми.

Дядо ми (но не беше дядо ми: беше всъщност восъчна фигура на дядо ми, която искаше да ме продаде за дисекция) държеше нещо остро и лъскаво, и започна да го пъха в устата ми с дебелите си пръсти. Беше кораво и остро, и познато, накара ме да се задавя. Устата ми се напълни с метален вкус.

Гледаха ме със зли, тържествуващи очи, всички онези хора в момчешките тоалетни. Мъчех се да не се задавя с онова нещо в гърлото ми, решен да не им доставя това удоволствие.

Събудих се - бях се задавил.

Не можех да дишам. В гърлото ми имаше нещо, нещо твърдо и остро, и ми пречеше да си поема дъх, камо ли да извикам. Започнах да кашлям и съвсем се разбудих, по бузите ми ливнаха сълзи и носът ми протече.

Натиках пръстите си колкото се може по-дълбоко в гърлото, отчаян и в паника, решен да не се предам. С връхчето на показалеца напипах ръба на нещо твърдо. Поставих средния си пръст от другата му страна, докато се давех, стиснах нещото между тях и го издърпах от гърлото си.

Успях да си поема дъх, а след това малко повърнах върху завивките - прозрачна слуз, примесена с капки кръв, където онова нещо беше порязало гърлото ми, докато го издърпам.

Не го погледнах. Бях го стиснал в шепата си, хлъзгаво от слюнката и храчките ми. Не исках да го погледна. Не исках да съществува - моста между съня ми и будния свят.

Изтичах по коридора до банята в другия край на къщата. Изплакнах устата си, като пих направо от крана за студена вода и изплюх червена кръв в бялата мивка. Чак когато свърших, седнах на ръба на бялата вана и отворих шепата си. Бях уплашен.

Но това, което беше в ръката ми - което се бе озовало в гърлото ми, - не беше страшно. Беше само една монета - сребърен шилинг.

Върнах се в спалнята. Облякох се, почистих повърнатото от чаршафите колкото можах с влажна хавлиена кърпа. Надявах се чаршафите ми да изсъхнат, преди да се наложи отново да легна да спя тази нощ. После слязох на долния етаж.

Исках да кажа на някого за шилинга, но не знаех на кого. Вече знаех достатъчно за възрастните и разбирах, че ако им разкажех какво се беше случило, нямаше да ми повярват. Възрастните тъй или иначе като че ли рядко ми вярваха, когато им кажех истината. Защо да ми повярват за нещо толкова невероятно?

Сестра ми играеше в задната градина с нейни приятелки. Изтича до мен ядосана, щом ме видя, и каза:

- Мразя те! Ще кажа на мама и тати, като се върнат вкъщи.

- Какво?

- Знаеш. Знам, че беше ти!

- Какво съм направил?

- Хвърляше монети по мен. По всички ни. От храстите. Беше гадно.

- Само че не съм бил аз.

- Болеше!

Върна се при приятелките си и всички ме изгледаха сърдито. Гърлото ми беше раздрано и ме болеше.

Тръгнах по алеята. Не знам къде съм мислел, че отивам - просто не исках да съм там повече.

Лети Хемпсток стоеше в края на алеята, под леските. Все едно че беше чакала сто години и можеше да чака още сто. Беше с бяла рокля, но светлината, прозираща през младите пролетни листа на леските, я зацапваше със зелено.

- Здравей - казах й.

- Имаше лоши сънища, нали?

Извадих шилинга от джоба си и ѝ го показах.

- Задавях се с него - казах ѝ, - когато се събудих. Но не знам как се е озовал в устата ми. Ако някой го беше пъхнал в устата ми, щях да съм се събудил.

Просто беше вътре, когато се събудих.

-Да.

- Сестра ми казва, че съм ги замервал с монети от храстите, но не съм.

- Не - съгласи се тя. - Не си.

- Лети? Какво става?

- О — отвърна тя, все едно че се разбираше от само себе си, - просто някой се опитва да даде на хората пари, нищо повече. Но го прави много лошо и разбужда тук едни неща, които би трябвало да спят. А това не е добре.