Окованият нарцис

Очите на закоравяха и изследваше лицето ми.

- Никой не ти е казал. Не биха посмели.

- Никой не е проговорил, Мика, но можех да го видя върху нея, да помириша, че се е предала. Някой почти я е пречупил и е било наскоро или продължава. Има лошо гадже?

Лицето му потъмня. Не му харесваше, че съм разбрала.

- Нещо подобно.

Но пулсът му се учести и знаех, че крие нещо от мен, нещо, което го плаши.

- Какво не ми казваш, Мика?

Погледът му премина през мен към Рафаел.

- Ще бъде ли способна да чете хората ми по-лесно като минава времето.

- И ти нейните. - каза Рафаел.

- Хората й са лесни за разчитане. - каза той.

Гледах лицето му. Той контролираше тялото си, не позволявай на напрежението да се покаже, но можех да вкуся ускоряването на пулса му и страха. Не бе малък страх при това. Мислех си, че можех да разчитам толкова ужасени хора като него.

Поставих ръка над неговата и той се обърна към мен със сериозни очи.

- Защо те плаши, че знам, че Джина е малтретирана?

Стегна се под ръката ми и я отдръпна, нежно, но определено не искаше да го докосвам.

- Джина не би искала да го знаеш.

- Като неин Нимир-Радж не трябва ли да я защитаваш от насилници?

- Направих най-доброто за нея. - каза той, но звучеше защитнически.

- Сритай задника на онзи тип му забрани да я вижда отново. Лесен проблем, не го усложнявай. Или тя е влюбена в него?

Той поклати глава, очите гледащи надолу, ръцете му бяха толкова силно хванати .

Гласът му бе нормален, но онова ужасно напрежение се показа през ръцете му.

- Не, тя не е влюбена в него.

- Тогава какъв е проблемът?

- По-сложно е отколкото въобще си представяш.

Той погледна нагоре и имаше сега гняв в очите му.

Започнах да се протягам, да го докосна, но оставих ръката си във въздуха.

- Ако наистина ще оформяме един пард. Ако наистина съм нейна Нимир-Ра, тогава на никой не му е позволено да я нарани. Никой не наранява хората ми.

- Вълците взеха твоя Грегъри. - каза той.

Гневът все още бе в очите му, плъзгащ се надолу по ръцете му.

- И ние ще си го върнем.

- Знам, че си имала труден живот. Чух някой от историите, но говориш сякаш си млада и наивна. Понякога независимо колкото трудно се опитваш, не можеш да спасиш всички.

Бе мой ред да погледна надолу.

- Губила съм хора. Предавала съм хора и те са били наранявани и мъртви - повдигнах очи и срещнах погледа му. - Но хората, който са ги наранили, убили ги, също са мъртви. Може да не мога да спася всички, но съм адски добра в отмъщението.

- Но вредата все пак остава. Хората не вървят отново. Зомбитата са просто трупове, Анита. Те не са хората, който си загубил.

- Знам последното по-добре от теб, Мика.

Той кимна. Част от ужасното напрежение го бе напуснала, но в очите му някаква стара болка оставаше.

- Направих всичко, което можах за Джина и останалите и все още не е достатъчно. Никога няма да е достатъчно.

Докоснах ръцете му и този път ме остави да поставя ръцете си над неговите.

- Може би заедно ще направим достатъчно за всички тях.

Изследваше лицето ми.

- Наистина го мислиш, нали?

- Анита рядко казва нещо, което не го мисли - каза Рафаел, - но ако бях нея, първо щях да попитам какви са проблемите, преди да обещая да ги поправя.

Усмихнах се.

- Тъкмо щях да попитам, в какво е попаднала Джина, че си толкова ужасен?

Той обърна ръцете си, така че здраво да хване моите. Погледна ме в очите. В погледа

му нямаше любов, нито страст, толкова сериозен.

- Нека първо спасим леопарда ти, после ме попитай отново и ще ти разкажа всичко. Колата забави и обърна. Чакълът изскърца под гумите. Бе завоят при фермата, от който започваше гората около лупанара.

- Кажи ми нещо сега, Мика. Нужно ми е нещо, сега.

Той въздъхна, погледна надолу към ръцете си, после нагоре, бавно срещна учите ми.

- Някога бяхме поети от много лош човек. Той все още ни иска и търся дом, който да е достатъчно силен да ни предпази.

- Защо се боиш да ми кажеш?

Очите му малко се разшириха.

- Повечето пардове не искат подобни проблеми.

Усмихнах се.

- Проблеми е малкото ми име.

Изглеждаше малко объркан. Предполагах бях единствената, която харесва филми пош \черно-бели филми\.

- Няма да ви изхвърля само заради някакъв алфа задник. Кажи ми от къде идва опасността и ще се справя с нея.

- Иска ми се да имах твоята увереност.

Имаше тежест в погледа му, пълен с такава тъга, такава ужасна загуба. Накара ме да потръпна гледайки го и той пусна ръката ми, отдръпна се точно преди Мърл да отвори вратата и подаде ръка. Не пое ръката, но се плъзна навън в мрака.

Рийс го последва под погледа на Рафаел, сякаш краля на плъховете му казваше да излезе и да ни даде малко усамотение. Погледнах Рафаел.

- Имаш ли нещо за казване?

- Бъди внимателна с този, Анита. Никой от нас не го познава или хората му.

- Смешно, горе-долу и аз си мислих същото.

- Дори, ако може да укроти звяра ти през тялото ти?

Срещнах тъмните му, тъмни очи.

- Може би точно заради това.

Рафаел се усмихна.

- Трябваше да знам досега, че не си човек, който да остави привързаността да замъгли зрението му.

- О, може да бъде замъглено, но никога за дълго.

- Звучиш замечтано. - каза той.