Окованият нарцис

- Понякога се чудя какво би било наистина да мога да се влюбя и да не почувствам първо тежестта на рисковете.

- Ако ставаше така, щеше да е най-доброто нещо на света. Ако не проработи е като да ти изтръгнат сърцето и накълцат на малки парчета, докато гледаш. Оставя голяма дупка, която никога не зараства.

Погледнах го, несигурна какво да кажа, но накрая:

- Звучиш като че имаш опит.

- Имам бивша жена и син. Живеят в различен щат, колкото може да го отдалечи по-далеч от мен.

- Какво не бе наред, ако не възразяваш, че попитам?

- Не бе достатъчно силна да понесе какво съм. Не съм крил нищо от нея. Тя знаеше всичко преди да се оженим. Ако не бях толкова влюбен в нея, щях да видя колко е слаба. Моя работа е като крал да виждам кой е силен и кой не. Но тя ме заблуди, защото исках да бъда заблуден. Сега го знам. Тя е каквото е - не е нейна вината. Не съжалявам, че и веднага забременя. Обичам сина си.

Той кимна с глава.

- Летя до там два пъти в годината и имам посещения под надзор. Накара го да се бои от мен.

Започнах да се протягам към него, поколебах се, макар че, каквото и да е. Хванах ръката му и той погледна сепнато, после се усмихна.

- Съжалявам Рафаел, повече отколкото мога да кажа.

Той стисна ръката ми и отдръпна от мен.

- Просто си помислих, че трябва да знаеш, че да се влюбиш слепешката въобще не е както го описват всичките тези поети и песни. Адски боли.

- Веднъж се влюбих така. - казах.

Той повдигна очи към мен.

- Не и откакто те познавам.

- Не, в колежа. Сгодих се, мислех, че е истинската любов.

- Какво стана?

- Майка му разбра, че майка ми е мексиканка и не искаше малкото й русокосо, синеоко семейно дърво да бъде оплескано.

- Сгодили сте се преди да срещне семейството ти?

- Срещнаха баща ми и втората му жена, но те са и двамата малки добри арианци, много скандинавски. Мащехата ми не харесваше снимки на майка ми на показ, така че всички бяха в стаята ми. Не го криех, но така моята почти свекърва го прие. Смешно, синът й го знаеше. Казах му цялата история. Нямаше значение, докато майка му не го отряза от семейните пари.

- Сега, аз съжалявам.

- Твоята история е по-тъжна.

- Това не ме кара да се чувствам по-добре. - каза той, усмихвайки се.

Усмихнах му се и аз, но никой от нас не изглеждаше щастлив.

- Не е ли любовта велика? - попитах.

- Можеш сама да отговориш на въпроса си след като видиш Ричард и Мика в лупанара заедно.

- Не обичам Мика, не наистина, не още.

- Но.... - каза той.

Въздъхнах.

- Но почти ми се искаше да бях. Би направило срещата с Ричард по-малко болезнена.

Не знам как ще се почувствам да го видя тази нощ и знаейки, че не е мой вече.

- Вероятно по същия начин, по който той би се почувствал.

- И това трябваше да ме накара да се чувствам по-добре?

- Не, истината е. Почни, че да те отреже от живота си бе трудно за него. Той те обича, Анита, за добро или лошо.

- Обичам го, но няма да му позволя да убие Грегъри. И няма да му позволя да жертва живота на Силви. Няма да му позволя да разруши глутницата заради някакви идеализирани правила, на който само той обръща внимание.

- Ако убиеш Якоб и последователите му без разрешението на Ричард, тогава той може да изпрати глутницата срещу теб и леопардите ти. Ако не си ликой, не си лупа, тогава тяхната смърт оставена ненаказана ще го направи толкова слаб, че по-добре да оставиш Якоб да го убие.

- Тогава какво трябва да сторя?

- Не знам.

Мърл си показа главата в колата.

- Имаме вълци тук. Леопардите ги задържат, но стават нетърпеливи.

- Идваме - каза Рафаел. Погледна през седалката към мен. - Ще вървим ли?

Кимнах.

- Предполагам, че ще е глупаво да не излезем от колата.

Плъзна се към ръба на седалката, после поколеба, подаде ми ръка. Обикновено няма да я приема, но тази вечер се опитвахме да покажем шоу на солидарност и стил. Така че излязох от колата хванала ръката на краля на плъховете като жена трофей - с изключение на ножниците на китките и двата държача за ножове скрити в дрехите ми. Мисля си, че жените трофей носят повече грим и по-малко оръжия. Но, хей, никога не съм срещала жена трофей, може би греша. Може би те знаят каквото аз знам, че истинският път към сърцето на мъж е осемнадесет сантиметра метал между ребрата. Понякога дванадесет сантиментра е достатъчно да свърши работата, но наистина да си сигурен, предпочитам осемнадесетте. Смешно как фалическите предмети са винаги по-полезни от големите. Всеки, който ви казва, че размера няма значение, е виждал твърде много малки ножове.

22