Окованият нарцис

- Ако си истински превръщач, можеш да го направиш. - каза Якоб.

- Това не е честен тест - каза Рафаел. - Тя все още не е преминала първата си промяна. Повечето от второстепенните ни сили идват след първото ни пълнолуние.

- Не е нужно да бъде душене - каза Ричард, - но трябва да е нещо, което само превръщач може да направи. Нещо, което само превръщач достатъчно силен да бъде Нимир-Ра или лупа, може да направи.

Той ме погледна, когато каза това и имаше нещо в очите му, нещо, което се опитваше да ми каже.

- Това не звучи особено честно също. - каза Мика.

Ричард продължи да ме гледа, желаейки да го разбера. Не знаех защо просто не свалеше защитите си и не ми позволеше да видя в ума му.

Почти сякаш Ричард е прочел мислите ми, каза:

- Нито върколак, нито плъхолак или леопард, никой не може да ти помогне в откриването на леопарда ти. Ако някой се намеси по някакъв начин, тога тестът е невалиден и той ще умре.

- Дори ако тази сила е метафизическа? - попитах.

Ричард кимна:

- Дори тогава.

Погледнах го, изучавайки лицето му и се чудех. Накрая разтърсих глава. Бях имала видение за където се намира Грегъри и разбрах ситуацията, но нищо не ми даде истинска представа. Всичко, което трябваше да направя бе да попитам някой къде има дупка в земята пълна с кости на дъното. Но не можех да попитам никой тук. Тогава ми хрумна.

- Може ли да ползвам собствените си метафизически сили да ме водят?

Ричард кимна.

Погледнах към Якоб, защото знаех, че възражението ще дойде от негова страна, ако дойде от някой.

- Не мисля, че некромантиката ти ще ти помогне да локализираш леопарда си. Всъщност можеше. Ако костите, на който Грегъри лежеше бяха на голямо пространство в околността, тогава можех да проследя костите и да го открия. Или можех да прекарам цяла нощ преследвайки дупки с животински кости или стари индиански гробове. Имах по-бърз начин, може би не по-добър, но по-бърз.

Седнах на земята, в индианска поза, оставяйки ръцете си на коленете.

- Какво правиш? - попита Якоб.

- Ще повикам мунин.

Той се засмя, силен ясен звук.

- Ох, това ще бъде забавно.

Затворих очи и отворих тази част от себе си, която се занимава с мъртвите. Чух Мариан и приятелите й да го описват като отварянето на врата, но бе толкова много част от мен, че бе повече като отпускане на ръка, като отваряне нещо в тялото си, което е толкова естествено, колкото да се протегнеш през масата за солта. Това прозвуча като ужасно описание на нещо мистично, но мистичните неща наистина са част ежедневието ми. Винаги е там, просто избираме да го игнорираме.

Мунин са духовете на мъртвите, нещо като расова банка със спомени, който могат да бъдат приемани от ликой, който има способността да говори с тях. Рядка способност; доколкото ми е известно никой в глутницата на Ричард не го може. Но аз можех.

Мунин са просто друг тип мъртви, а аз съм добра с мъртвите.

В Тенеси, мунините на глутницата на Върн и Мариан дойдоха бързо и нетърпеливо -толкова близки до истински духове, заобикалящи ме, нетърпеливи да говоря. Упражнявах се, докато можех да избирам кой да се влезе в мен и бъде способен да говори. Би толкова близо до капалите и медиумите, че Мариан предполагаше, че може да го правя и с нормални призраци, ако поисках. Не исках. Не ми харесваше да споделям тялото си с някой друг, мъртъв или жив. Полазваха ме тръпки, да, наистина. Исках да почувствам присъствието на мунин около себе си, като призрачно тесте карти, от което можех да избера точната карта, която искам. Нищо не ставаше. Мунин не идваха. Или по-точно не дойде група мунини. Винаги имаше един мунин, който идваше, когато повиках и понякога, когато не го правих.

Рейна бе единственият мунин от глутницата на Ричард, който винаги пътуваше с мен. Дори в Тенеси, заобиколена от мунините на друг клан, Рейна бе още там. Мариан каза, че Рейна и аз имаме връзка, макар да не бе сигурна защо. Можех да повикам мунин на стотици години и Рейна, много наскоро мъртва, идваше повече от лесно. Но Маркус, предишният Улфрик, оставаше неуловим. Мислех си, че с новоформиралата ми се сила бих могла да го повикам, но не само Маркус не бе тук, никой не бе. Поляната бе празна от призраци. Не можеше да е така.Това бе мястото, където те консумират мъртвите си, всеки член на глутницата ядеше плътта да поеме спомените и куража, или грешките, на наскоро починалия. Те можеше да решат да не ядат, но бе като върховна не връзка. Рейна бе лош човек и се чудех понякога колко точно зъл трябва да бъдеш, за да не бъдеш свързан с ликойте. Рейна бе толкова лоша, че бих я оставила, но тя бе силна. Може би затова все още бе наоколо.

Въпреки че ако се рееше наоколо като фантомите на глутницата на Върн, тя не бе като тях. Тя бе свързана с мен, все едно идваше от вътре на самото ми тяло, отколкото да идва в мен от отвън. Мариан все още не можеше да обясни как работят нещата с Рейна и мен. Някой нещо просто приемаш и работиш така, защото да направиш нещо друго е като да си удряш главата в тухлена стена; стената няма да се счупи първа.