Окованият нарцис

Кимнах, собственото ми лице бе празна маска като неговата. Момента на споделяне бе свършил и му бе неудобно от тона, така че се върнахме в познатата територия. Няма проблем за мен. И без това не знаех какво да кажа. Не ще запомня, че ми позволи да видя вътре. Ще помня, макар да не бях сигурна какво добро има в това и за двама ни. -Група превръщачи или каквото са, ме напада в собственият ми дом, убива един от постите ми, ранява друг и обвиняваш мен. Защо по дяволите?

Той поглади глава.

-Криеш нещо от мен, Анита. Понякога си мисля че го правиш по навик, понякога просто да си трън в задника, но вече не ми казваш всичко.

Свих отново рамене.

-Не казвам, че крия нещо от теб днес, но ти казват каквото мога, Доуф, когато мога. -Ами новото ти гадже с котешките очи?

Примигнах срещу него.

-Не знам какво имаш в предвид.

-Мика Калахан. Видях го да те докосва.

-Той докосна ръката ми, Доуф.

Той поклати глава.

-Бе начинът по който те докосна, начинът по който лицето ти омекна, когато го направи.

Бе мой ред да погледна надолу. Не погледнах нагоре, докато не бях сигурна, че мога да запазя лицето си празно.

-Не съм сигурна, че ще нарека Мика новото си гадже.

-Как би го нарекла?

-Оценявам, че споделяш от личния си живот с мен Доуф, наистина, но не трябва и аз да отвърна със същото.

Очите му се стегнаха.

-Какво става с теб и чудовищата, Анита? Ние простите хора не сме достатъчни за теб? -Не е твоя работа с кого се срещам, Доуф.

-Нямам в предвид срещите, но още не знам как им позволяваш да те докосват.

-Не е твоя работа с кого излизам и със сигурност не е твоя работа с кого правя секс. -Чукала си се с Мика Калахан? - попита.

Срещнах гневният му поглед с моя собствен и казах:

-Да, да така е.

Той започна да трепери пред мен, големите му ръце свити на юмруци от двете му страни и само за секунда си помисля, че може да направи нещо, нещо насилствено, нещо, за което и двамата ще съжаляваме. После той се обърна с гръб към мен.

-Излез, Анита, просто излез.

Започнах да се протягам, да го докосва, но ръката ми се отпусна. Исках да се извиня, но това би влошило нещата. Не ми бе удобно с факта, че съм правила секс с Мика и това ме разчувства. Доуф заслужава по-добро. Направих най-доброто, на което съм способна.

-Сърцето иска каквото иска сърцето, Доуф. Не планираш да си усложняваш живота, просто се случва, не го правиш нарочно и не го правиш, за да нараниш хората които обичаш. Просто се случва така понякога.

Той кимна, все още с гръб към мен.

-Лусил иска да ти се обади и да говори за вампирските неща - иска да ги разбере по-добре.

-С радост ще отговоря на въпросите й.

Той кимна отново, но не ме поглеждаше.

-Ще й кажа да ти се обади.

-Очаквам обаждането й.

И двамата стояхме там, той още не ме поглеждаше. Тишината се разпростря помежду ни и не бе комфортно, бе неприятно.

-Нямам повече въпроси, Анита. Излизай сега.

Спрях при вратата, погледнах назад към него. Все още бе внимателно обърнал се на обратно и се почудих дали не плаче. Може би бях способна да подуша въздуха и използвам новооткритите си леопардови усещания да отговоря на въпроса си, но не го направих. Той се бе обърнал, за да не го виждам, да не знам. Уважавах това. Отворих вратата и тихо я затворих зад себе си, оставяйки го сам с мъката и гнева му.

Независимо дали Доуф плаче или не, бе негова работа, не моя.

42

Когато и последният полицай си тръгна, последната линейка потегли, лятната тишина се разпростра над къщата. Кухнята бе каша - счупени стъкла по пода, кръв засъхнала до черно-червени локви върху полираното дърво. Никога няма да махна цялата кръв от пукнатините на дървото. Ще бъде завинаги там, напомнящо, че повече огнева мощ има привилегии, но не и без цена.

Възнамерявах да се обадя на Рафаел и да му кажа, че заради мен са убили негов човек, както и за ранената жена. Трябва да призная, че бе много добре че ги имах. Двете допълнителни оръжия направиха разликата. Ако само аз бях въоръжената, нещата щяха да свършат различно. Добре де, можеше да съм мъртва.

Звук зад мен ме накара да се обърна. Натаниел седеше до вратата с метла, бърсалка за прах и малка кофа.

-Мислех да почистя стъклото.

Кимнах, сърцето ми бе в гърлото ми, че да говоря. Не го бях чула да идва зад мен. Той бе само при вратата, не достатъчно близо, но достатъчно близо, че ако бе лош с пистолет.

Бях прекалено спокойно след всичко. Не се бях разпаднала, когато полицията бе тук, но изведнъж се разтреперих, леко трептене. Приятна закъсняла реакция, мамка му. Натаниел остави бърсалката и кофата на масата, подпря метлата на стола и бавно се приближи към мен.

-Добре ли си?

Започнах да отварям уста да излъжа, но тих звук се появи, когато разтворих устни, почти скимтене. Затворих устата си да задължа звука, но треперенето се влоши. Ако си твърде упорит да си позволиш да плачеш, тогава тялото ти намира други начини да се изрази.