Окованият нарцис

-Не мога да ти опиша колко много значи този поглед в очите ти.

-Кой поглед?

Той се усмихна и изведнъж бе изцяло мъжко, гордост, задоволство от себе си и нещо друго - почти засрамващо. Той докосна лицето ми.

-Обичам начина, по който ме гледаш.

Накараме да снижа очи засрамена, въпреки че не мислех за нищо сексуално.

Той отново се засмя, изненадващо избухване от звук, съдържащ толкова много радост. Той се смееше както дете се смее преди да се научи да прикрива чувствата си. Вдигна ме за кръста и завъртя около кухнята.

Бих му казала да ме пусне, но се смеех твърде силно.

-Трябва да ви прекъсна - Донован Рийс, лебедовият крал, седеше на вратата, - но им казах, че ще ни помогнеш.

Той се вгледа в нас, неговата бледа, бледа кожа, бе почти без линии, все едно кожата му бе като водата, по която другата му лебедова форма, плува. Определено не очакваше да чака отвън.

Попитах, все още държана над земята в ръцете на Мика.

-Да ви помогна с какво?

Той сви рамене.

-Нищо важно, просто да открием изчезналите алфи и да се опитаме да убедим Кадру на кобрите*, че нейния Касхаура, партньора й, не е мъртъв, просто изчезнал заедно с останалите. Проблемът е - каза Рийс, - мисля че е права. Мисля, че е мъртъв.

Мика ми позволи да се плъзна на земята. Чудех се дали лицето ми е толкова мрачно колкото неговото. Мариан ми казва, че вселената ме обича и иска да съм щастлива.

Така че защо всеки път, когато съм малко щастлива целият ад се отприщва? Съобщението изглежда ясно и не бе любов.

(Кобрите - има се предвид превръщачи, които приемат формата на кобра.)

44

Донован Райс се бе настанил в далечния ъгъл на белия ми диван. Носеше сини джинси толкова избелели, че бяха почти бели. Бледо розовата му риза открояваше естественото розово и синьо отдолу на полупрозрачната му кожа. Той бе красив, но не по начин по който е красив мъж или жена, а както статуя или картина са красива, все едно не е напълно истински. Може би бе защото знаех, че имам бебешко меки лебедови пера по гърдите си, но от всички от стаята той изглеждаше най-нереалистичен.

Висока жена с коса почти толкова бяла колкото неговата седеше права на ръка разстояние до него. Панталоните й бяха от черна кожа, вталената й дамска блуза бе розова и съвпадаше с неговата риза, почти. Не съм сигурна дали бих си спомнила жената ако другите две не коленичеха в краката й. Косата на втората блондинка бе бледо жълта и отговаряше на дългата й лятна рокля. Косата на брюнетката бе като завеса около морско синята рокля с малки бели дантели навсякъде. Лебедите, който спасихме от клуба ме гледаха с разширени, почти изплашени очи.

Разпознах само още един човек освен лебедовия крал и антуража му. Срещнах Кристин за първи път в „Кафенето на лунатиците” преди, когато Рейна още го притежаваше и Маркус, нейният Улфрик все още се опитваше да контролира всички превръщачи в града и да направи себе си главнокомандващ, независимо дали всички са съгласни или не. Косата на Кристин бе все още руса, къса и професионална. Бе облечена в син бизнес костюм. Светло синята й блуза бе отчасти разкопчана, все едно бе махнала вратовръзка, макар и да не носеше такава. Бе застанала в другия край на дивана от Донован, все още обута в практичните си тъмносини пантофки. Почти всички останали бяха облечени нормално. Имаше купчина обувки до входната врата.

-Здравей Кристина, мина време. - казах.

Тя ме погледна и не бе приятелски поглед.

-Впечатлена съм че помниш името ми.

-Опитвам се за запомням хората, които съм срещнала в стресови ситуации.

Получих най-малката усмивка от нея.

-Е, изглежда се срещаме в не по-малко неприятни обстоятелства. - каза тя.

Донован пое от там, представяйки ме на мъжа и жената седящи помежду им. Те бяха изцяло в черно. Структурата на костите им бе напълно американска, нищо специално, но очите им бяха твърде големи, твърде тъмни и косата наистина черна. Имаше нещо екзотично в тях, което европейците просто нямат. Приличаха си учудващо много като мъжка и женска версия един на друг. Те бяха Итън и Оливия МакНаър, изглежда. Мъжът на белия ми стол бе огромен, нито мускулест, нито дебел, просто голям. Имаше най-дългата брада, която някога съм виждала. Рядка коса покриваше по-голямата част от лицето и врата му. Той се представи като Бон и в момента, в който обърна очите си към мен, знаех, че е нещо, което би ме изяло ако можеше. Не вълк, не котка, но нещо със зъби.

Гласът му бе ръмжащ бас, така нисък че бе почти болезнено да го слушам.

-Мис Блейк.

Кимнах.

-Мистър Бон.

Той поклати глава, черната брада се размърда напред-назад по бялата му риза.

-Само Бон, без мистър.

-Бон. - казах аз.

Натаниел, Зейн и Чери донесоха от кухнята столове, така че и последните четирима души да могат да седнат. Две жени и двама мъже останаха. Единият мъж бе слаб със златисто-червена коса и странно присвити зелени очи. Той седеше на пода срещу дивана, все едно можеше да се скрие.

-Това е Гилбърт. - каза Донован.

-Гил. - каза той, гласът му бе почти твърде тих, че да се чуе.