Окованият нарцис

Стаята беше толкова тиха, че помислих че ние сме единствените останали. Сякаш всички бяха избягали ужасени от това което направихме. Тогава стаята гръмна с аплодисменти и виене, и други животински звуци, за който нямах дума. Звука беше оглушителен, биеше срещу тялото ми на вълни, сякаш имах нерви на места на които никога не съм имала.

Ашър внезапно стоеше над нас. Той коленичи до мен, докосна пулсът на врата ми. -Мигни ако ме чуваш, Анита.

Мигнах.

-Можеш ли да говориш?

-Да.

Той кимна и докосна Жан Клод, прокара ръката си надолу по бузата му. Жан Клод отвори очите си от докосването. Той се усмихна и това изглежда значеше повече за Ашър от колкото за мен, защото това накара Ашър да се засмее. Смехът беше много мъжки, сякаш те споделяха някоя цинична шега, която аз не разбирах. Ашър пропълзя около мен, докато не коленичи до главата на Ричард. Той вдигна кичур от косата му, така че да може да вижда лицето на Ричард ясно. Ричард премигна към него и изглежда се опитваше да го фокусира.

Ашър се наклони над Ричард и го чух да казва:

-Можеш ли да ме чуеш, топ ат^

Ричард преглътна, прокашля се и каза:

-Да.

-Добре, добре.

Отне ми два опита, но имах умен коментар, който трябваше да направя.

-Сега, всеки който може да стане, да си вдигне ръката. - Никой от нас не помръдна. Чувствах се дистанцирана, плаваща, тялото ми беше прекалено тежко за да го помръдна. Може би ума ми беше прекалено завладян, че да се раздвижи.

-Не се страхувай, та сЬепе, ние ще се погрижим за вас. - Ашър се изправи и сякаш това бе някакъв знак. Фигури излязоха от тълпата. Разпознах три от тях. Дългата до кръста коса на Джамил изглеждаше като у дома на черното му кожено облекло. Той бе изпълнител на Ричард или Сокол. Шанг Да не изглеждаше да му е удобно в черната кожа, но такива дрехи никога не изглеждат удобно. Шанг Да бе другият изпълнител в глутницата, Хети. Силвия коленичи до мен, изглеждаше великолепно във винил, късата й кафява коса беше като бургундско червено под светлината. Макар че изглеждаше добре, знаех, че тя е достатъчно консервативна и това бе само временен цвят. Тя продаваше застраховки, когато не беше втора в командването след Ричард, неговата Фреки, застрахователните агенти нямаха коса с цвят на добро червено вино.

Тя ми се усмихна, беше с повече грим от колкото някога я бях виждала. Изглеждаше страхотно, но не наистина като Силвия. За първи път се замислих колко красива е и това, че тя изглеждаше почти толкова деликатна, колкото и аз.

-Дължа ти спасяване - каза тя. Веднъж, когато група противни вампира дойдоха в града да научат Жан Клод, Ричард и мен на урок. Те взеха затворници по пътят си. Силвия бе един от тях. Аз я измъкнах и спазих обещанието си, да видя всеки който я беше докоснал мъртъв. Всъщност тя ги уби, но аз й ги предадох за наказанието й. Тя пазеше няколко кости, като сувенири. Силвия никога не се оплакваше, че съм прекалено жестока. Може би тя можеше да ми е новата най-добра приятелка.

Върколаците застанаха около нас в линия, като бодигарди. Никой от тях не бе физически внушителен, колкото бяха бодигардите на Нарцис, виждала съм вълци да се бият и мускулите не са нищо. Имат значение уменията в борбата и определено ниво на безпощадност.

Два вампира дойдоха да застанат с Ашър и вълците. Не разпознах нито един от тях. Жената беше азиатка, с блестящо черна коса, която падаше на голите й рамене и бе с почти същия цвят и яркост като виниловия котешки костюм, който носеше. Костюма бе направен така, че да се увери, че ще забележиш големите й стегнати гърди, тънкият й кръст и добре оформените й бедра. Тя ми даде недружелюбен поглед с тъмните си очи, преди да се обърне с гръб към мен и да застане с ръцете от двете й страни, чакаше. Не бях сигурна какво чакаше.

Вторият вампир беше мъжки, не много по-висок от жената, с плътна кафява коса която бе до главата му освен бритон който стигаше наполовина до очите му. Той погледна надолу към мен с усмивка, очите му блестяха като нови пенита* и сякаш кафявите му очи съдържаха очертания от кръв в тях.

(пени - монета)

Той обърна вниманието си навън, ръцете му бяха кръстосани срещу черната кожа на гърдите му. Имаше много лица, които бяха като на бодигарди, оставяйки тълпата да разбере: въпреки че не можем да станем, ние не сме безпомощни. Успокоително предполагам.

Джейсън пропълзя през краката им, с главата надолу, сякаш му беше почти трудно да се движи. Той вдигна сините си очи към мен и погледа в тях, бе почти толкова нефокусиран, колкото и аз се чувствах.

Даде ми бледа версия на обичайното му ухилване.

-Това добро ли бе за теб?

Чувствах се достатъчно добре, че да опитам и седнах, но паднах. Жан Клод каза:

-Лежи малко по-дълго, ma petite.

Тъй като нямах избор, направих това което той ми каза. Лежах гледайки тъмният, отдалечен таван с редици лампи. Те почти ги бяха изключили, така че клуба бе почти черен. Като мекият мрак, който идва, когато затвориш щорите през деня.