Окованият нарцис

-Аз съм Корнус на клана на черната вода, съмнявам се че това означава нещо за теб. -Марко спомена че си нов във града. Аз съм Анита Блейк, Нимир Ра на кръвопиещият клан. С какво право нараняваш хората ми? - Исках да започна да крещя, но има правила. Не може да бъда косматко или да се плаша, но мога да следвам правилата. Корнус отиде до стената и застана до брюнетката окована за нея. Тя издаде малък паникьосан звук докато той се протягаше към нея. Силви се премести малко по-близо до него, до момичето, като че ли чакаше извинение. Корнус проследи с пръсти бузата на момичето, най-невинно докосване, тя все още бе затворила очите си трепереше. -Дойдох тук да търся лебеди и намерих три от тях. Те вече бяха вързали мъжа. Ние помислихме че е техният водач, техният лебедов крал иначе нямаше да го нараним. Но по времето когато открихме че е грешното животно, беше в края на играта.

Погледнах към мантиите които все още бяха здраво на място, неподвижните лица на мъжете бяха невъзможни за разчитане когато се бяха превърнали в змии. Забелязах че една от фигурите имаше гърди. Беше почти голя, поне това което се виждаше. Можех да видя вериги да се спускат от тавана надолу към пода. Там имаше повече кръв, много повече кръв от тази страна.

-Остави ме да видя Натаниел.

-Не би ли искала първо да видиш русият си леопард отблизо и лично?

Започнах да питам защо. Не ми харесваше факта че той не искаше да видя Натаниел.

-Ти искаш да видя Грегорий първи?

Мъжът изглежда мислеше за това, главата на една страна. Движението изглеждаше

животинско, все още не точно като змия.

-От близо и лично, да, да, искам.

Не ми хареса начина по който каза лично, но го подминах.

-Тогава ти отправяш искане към мен, Корнус. Ако го направя, аз мога да направя едно към теб. - Понякога правилата помагат. Наистина, но понякога.

-Какво можеш да имаш от мен?

-Искам го отвързан.

-Беше лесно хората ми да го хванат. Не виждам причина защо не. Отивай, погледни го, докосни го, тогава ще го отвържем.

Джамил стоеше от едната ми страна докато вървях към Грегорий. Червата ми бяха стегнати. Какво бяха направили с него? Все още мога да си спомня писка му по телефона. Поглед от Джамил изчисти змиите от пътя ни. Те стояха, от двете страни, колкото далеч им позволява стаята. Трябваше да прескоча веригите на пода и да мина под тези който държаха китките на Грегорий. Заобиколих го за да погледна в сините му очи. Една черна топка бе запълнила устата му, връвта завързана отзад, тъка че да не се вижда. Очите му бяха широки, паникьосани. Лицето му бе недокоснато и погледа ми се плъзна надолу по линията на тялото му почти срещу волята си, като че ли знаех какво ще открия. Слабините му бяха червена разруха, излекувани, покрити с изсъхнала кръв. Те го бяха разпрали. Ако беше човек щеше да бъде унищожен. Не бях сто процента сигурна че той не беше тъка или иначе. Трябваше да затворя очите си за секунда. Чувствах стаята гореща.

Джамил изпусна съскащ дъх когато видяха какво са направили с Грегорий и енергията му изгаряше по кожата ми, захранена от гняв и ужас. Достатъчно силни емоции че да накара превръщач да изпусне енергията си. гласът ми дойде в изцеден шепот:

-То ще се излекува ли?

Джамил трябваше да се приближи за да огледа раната. Той я докосна неохотно и Грегорий се гърчеше от болка от нежното докосване.

-Тъка мисля, ако те му позволят да се превърне скоро.

Опитах се да дръпна това което запушваше устата на Грегорий, но не можех. Беше прекалено стегната. Скъсах кожената връв, който я държеше на място и я хвърлих на пода.

Грегорий си пое ридаещ дъх и каза:

-Анита, мислех че няма да дойдеш. - Сините му очи блестяха с не пролени сълзи.

Бяхме почти на еднаква височина, тъка че можех да докосна с челото си неговото, ръцете ми от двете страни на лицето ми. невъзможно бе да понеса сълзите в очите му, не можех да си позволя да плача пред лошите типове.

-Винаги ще дойда за теб Грегорий, винаги. - Виждайки го тъка, имах го в предвид. Трябваше да намеря истински леопард да ги защитава. Но как щях да ги дам като бездомни кучета на някой непознат? Но това бе проблем за друга нощ.

-Отвържи го - казах.

Джамил премести оковите и изглежда знаеше как работят. Не беше нужен ключ. Страхотно. Грегорий увисна в момента в който първата верига я нямаше, хванах го, , държах го под мишниците. Но когато втората която държеше китките му се отвори, тялото му падна срещу краката ми и той изкрещя. Джамил откопча последно веригите на глезена и аз поставих Грегорий на земята колкото нежно можех. Галех косата му, горната част на тялото му свито в ръцете ми, срещу скута ми, когато усетих движение от двете ни страни.

Джамил не можеше да охранява и двете страни по едно и също време. Ножовете в ботушите ми бяха затиснати под тялото на Грегорий. Беше прекрасното време.