Окованият нарцис

- Този път сребро, Елизабет. Нещо повече за казване? - изчаках, докато оздравя достатъчно да говори. - Отговори ми, Елизабет.

Тя се вгледа в мен и имаше нещо в очите й, нещо, което ми казваше, че най-накрая сме се разбрали. Тя се боеше от мен и понякога това е най-доброто, което може да направиш с хората. Опитах се с любезност. Опитах с приятелство. Опитах с уважение. Но когато всичко друго се провали, страхът ще свърши работата.

- Добре, Елизабет, радвам се, че се разбрахме.

Обърнах се към другите. Те ме гледаха сякаш ми е израснала втора глава - гадна. Мика държеше дрехите ми и пуснах кобура си, за да се облека. Никой не каза нищо, докато се обличах.

Когато всичко си бе отново на място:

- Ще отиваме ли сега към къщата?

Калеб изглеждаше зле. Мика изглеждаше доволен. Също и Мърл, и Джина, и всичките ми леопарди.

- Няма да ти бъдат позволени оръжия тази вечер в лупанара. - каза Мърл.

- Затова са ножовете. - казах.

Гледа се в мен сякаш не бе сигурен или съм сериозна или не.

- Усмихни се, Мърл, тя ще се излекува.

- Започвам да вярвам каквото казаха плъхолаците.

- И какво е това?

- Че си достатъчно страшна и без да бъдеш Нимир-Ра.

- Това дори не е близко до страшно. - казах.

Очите му се разшириха.

- Наистина?

Бе Натаниел, който каза:

- Наистина.

Останалите ми котки го последваха, кимайки.

- Тогава защо не се боите от нея? - попита Джина.

- Защото не се опитва да плаши нас - каза Зейн. Той погледна надолу към Елизабет, все още неспособна да помръдне. - Разбира се, може би правилата са се променили.

- Само за малки лоши леопарди - казах аз. - Нека да вземем плъховете и да вървим да видим вълците.

- И лебедите. - каза Мика.

- Лебеди?

Той се усмихна.

- Имаш нови завоевания, Анита, дори когато не искаш.

Той ми подаде ръка. Поколебах се, тогава бавно я взех. Пръстите ни се докоснаха и вървяхме ръка за ръка надолу по пътя и се чувствах добре и наистина, сякаш бях открила част от себе си, която липсваше. Оставих Зейн да се увери, че Елизабет няма да бъде прегазена от кола. Изпратихме д-р Лилиан да я види. Останалите леопарди последваха Мика и мен, и за първи път откакто наследих котките, се почувствах като истинска Нимир-Ра. И може би, само може би, нямаше да ги предам.

21

Рафаел, кралят плъх имаше черна лимузина. Никога не ми е приличал на човек с лимузина и го попитах.

Той каза:

- Маркус и Рейна обичаха да правят голямо шоу с подобни неща. Аз и плъховете ми не искаме да правим спектакъл за себе си, така че имаме лимузина.

- Хей, аз нося грим. - казах.

Това го накара да се усмихне.

Возихме се отзад на лимузината с един от плъхолаците му каращ. Мърл и Зейн бяха отпред при шофьора. Мърл, защото запротестира да бъдем разделени между хора, който не познава и Зейн, защото просто не вярвах напълно на Мърл, все още. Макар да нямах илюзии за това кой щее повече в двубой, ако се стигнеше до това. Ричард имаше върколак или двама, на който може и да заложа срещу Мърл, но имаше нещо плашещо относно бодигарда на Мика, нещо, което липсваше на всичките ми леопарди. Не безжалостност, а по-скоро цялостна практичност. Просто знаеш, че Мърл ще направи каквото е нужно, без колебание, без симпатия, просто бизнес. Когато ти самия работиш по този начин, започваш да разпознаваш това в другите хора и ги наблюдаваш от близо.

Всички лидери се возиха отзад в лимузината, което бе малко повече привързаност за мен, но ни позволи всички да говорим и никой изглежда да нямаше проблем с това. Не знам защо ме дразнеше, но бе така.

Рафаел бе висок, тъмен, красив и силен мексиканец. Говореше без следа от акцент или по-скоро звучеше все едно идва Мисури. Седеше срещу нас. Да, нас. Мика и аз седяхме срещу него. Не се държахме за ръце. Не си прехвърляхме дълги погледи. В действителност, странно, но веднъж далеч от другите леопарди се чувствах некомфортно около него. Може би бе обичайният ми дискомфорт след интимност. Но не бях сигурна, бе различно. Или може би колкото по-близко бяхме да видим Ричард, толкова повече си чудех, какво, по дяволите, правя. Наистина ли щях да кажа на Ричард, че имам нов любовник, друг превръщач? Скъсахме преди и се събрахме, но ако Ричард си помисли, че имам и друг постоянен любовник освен Жан-Клод, щеше да е краят. Не искам да бъде краят, макар част от мен да не ме напълно сигурна, че да излизам с Ричард е здравословно за никой от нас. Не бяхме наистина добре един с друг. Любовта понякога е такава.

Избутах настрана сериозните мисли и погледнах към последния член на малкото ни парти. Донован Рийс бе новият лебедов крал в града. Той бе около метър и осемдесет висок, макар да не можеше да се разбере, докато седи. Кожата му бе в онзи цвят на мляко и сметана на лицето, че красотата придобива, когато не си виждал слънце година-две, но Донован бе голямата работа. Той бе по-блед от мен, толкова блед, колкото Жан-Клод, но имаше малко розово по бузите му, като добре поставен руж. Почти можеш да видиш кръвта му да плува по кожата му, сякаш бе почти прозрачна.

Не само че изглеждаше жив, но много жив, сякаш не бива да бъде докосван.