Окованият нарцис

Лоръл Хамилтън Окованият нарцис

Анита Блейк, ловецът на вампири, книга десета (Фен превод)

редакция - stg

1

Юни дойде в обикновената горещина, изпотяване, но и капризно студен през нощта и по радиото, в колат казаха че е паднало до рекордно ниски температури. Беше само шестнадесет, не е студено, но след уикенда на плюс осемнадесет и деветнадесет изглеждаше така. Най - добрата ми приятелка, Рони Симс, седеше в джипа ми със свалени прозорци. Говорехме за това, как тя се чувства и други момичешки разговори. Имайки предвид, че тя бе частен детектив и аз вдигам мъртвите за живот, това бе доста обикновен разговор. Секс, момичета, вампири, върколаци. Знаете, както обикновено.

Можехме да влезнем в къщата, но нещо в интимността да си в кола след залез, те кара да се позабавиш. Или може би беше сладката миризма на пролетен въздух, който идваше през прозореца, като ласка на същата полу запомняща се любов.

- Добре де, той е върколак. Никой не е перфектен - каза Рони. - Излизай с него, спи с него, омъжи се за него. Аз гласувам за Ричард.

- Знам че не харесваш Жан - Клод.

- Не го харесвам! - Ръцете й хванаха дръжката на вратата, стискаше я, докато не можех да видя, че има стегнатост в раменете й. Мисля че тя броеше до десет. - Ако убивах толкова лесно, колкото теб, щях да убия този кучи син преди две години и животът ти сега щеше да е по - малко сложен.

Последното го разбирах. Но. . .

- Аз не го искам мъртъв, Рони.

- Той е вампир, Анита. Той е мъртъв. - Тя се обърна и ме погледна в тъмнината.

Меките й сиви очи и русата й коса се бяха превърнали в златни и почти бели под студената светлина на звездите. Сенките и лъчите се разливаха по лявата страна на лицето й и бяха оставили очите й в сянка, като някоя модерна картина. Но погледа в очите й бе почти плашещ. Имаше ужасна решимост в тях.

Ако аз бях с този поглед на лицето, щях да се предупредя да не правя нищо глупаво, като да убия Жан - Клод. Но Рони не беше стрелец. Тя бе убивала два пъти и двата спасявайки живота ми. Аз й бях задължена. Но тя не беше човек, който може да нарани някого и да го убие. Не, дори и вампир, знаех това за нея, така че не трябваше да я предупреждавам.

- Бях свикнала да мисля, че знам кое е мъртво и кое не е, Рони. - Поклатих глава. -Линията не е толкова ясно очертана.

- Той те е прелъстил - каза тя.

Извърнах поглед от гнева на лицето й и погледнах към лебеда от станиол в скута ми. Деадорфс и Харт, където бяхме вечеряли, бяха си създали своя запазена марка: бонбони обвити в станиол със животински форми. Не можех да споря с Рони и се изморих да опитвам.

Накрая казах:

- Всяка любов те съблазнява, Рони, това е начина по който работи.

Тя блъсна с ръцете си толкова силно в таблото, че ме разтревожи и трябвало да я е наранило.

- По дяволите, Анита, това не е същото.

Започнах да се ядосвам, а не исках, не и на Рони. Бях я извела на вечеря, за да я накарам да се чувства по - добре, не за да спорим. Луис Файн, нейният постоянен приятел, беше извън града заради конференция и тя негодуваше за това.

Така че аз се опитвах да я накарам да се чувства по - добре, а тя изглеждаше решена да ме накара да се почувствам по - зле.

- Виж, не съм се виждана нито с Жан - Клод, нито с Ричард от шест месеца. Не се срещам с нито един от двамата, така че може да прекъснем лекцията за вампирския морал.

- Сега, това е оксиморон - каза тя.

- Кое?

- Вампирски морал.

Намръщих се.

- Това не е честно, Рони

- Ти си вампирски екзекутор, Анита. Ти си тази, която ме научи че те не са хора със зъби. Те са чудовища.

Това ми бе достатъчно. Отворих вратата на колата и се плъзнах през края на седалката. Рони хвана рамото ми.

- Анита, съжалявам. Съжалявам. Моля те не ми се сърди.

Не се обърнах. Седях там с краката ми, които висяха извън вратата, студеният въздух пропълзя в колата.

- Тогава го остави, Рони. Имам предвид, остави го.

Тя се наведе напред и бързо ме прегърна,

- Съжалявам. Не е моя работа с кого спиш.

Оставих се на прегръдката за момент.

- Всичко е наред, няма нищо.