Окованият нарцис

Тогава се дръпнах и излязох от колата. Високите ми токчета щракаха по чакъла на алеята ми. Рони искаше да се преоблечем, така че го направихме. Беше нейният рожден ден. Докато не свърши вечерята не бях разбрала сатанинския й план. Накара ме да нося високи токчета и секси черна пола. Горнището, всъщност бе повече връзки, които прикриваха гърдите. И това било вечерно облекло без гръб? Колкото и скъпо да бе, все пак беше много къса пола и много изрязан потник. Рони ми бе помогнала да си избера това облекло преди седмица. Трябваше да се досетя, че нейното невинно „О, нека и двете да се преоблечем” е уловка. Имаше други дрехи, които покриваха повече кожа и са с по - голяма дължина, но никоя не покриваше кобура за пистолет, който бе в най - ниската част на талията ми. Всъщност бях взела колана с нас на шопинг обиколката, просто за да съм сигурна. Рони мислеше че ставам параноична, но аз не ходех никъде без оръжие,след като се стъмни. Такива бяха времената. Полата беше достатъчно широка и достатъчно черна за да скрие факта, че носех кобур за пистолет със 9 милиметров Файстар в него. Потникът бе от достатъчно тежък материал, така че наистина не можеш да видиш дали под него има скрит пистолет. Всичко което трябваше да направя, е да сложа долнище с потника и пистолета си бе точно там, готов за изваждане. Това бе най - приятелското шик облекло, което някога съм притежавала. Прииска ми се  да го има в различни цветове, така че да имам поне две от тях.

Плана на Рони бе да отидем на клуб за рождения й ден. Клуб за танци. Никога не ходех на клубове. Не танцувам. Но отидох с нея. Да, тя ме изведе на дансинга, главно защото танцувайки сама привличаше прекалено голямо нежелано мъжко внимание. Накрая двете да танцуваме заедно, накара Казановите да стоят на разстояние. Въпреки, че да кажа че танцувах би било неточно. Стоях там и се клатушках. Рони танцуваше. Тя танцуваше, сякаш това й бе последната нощ на земята и използваше всеки свой мускул. Беше изумително и малко плашещо. Имаше нещо, почти отчаяно в това, сякаш Рони чувстваше студени ръце да се плъзгат по нея по - бързо и по - бързо. Или това беше просто проекцията ми към собствената ми несигурност. Станах на двадесет и шест по - рано тази година и честно казано, ако продължавах така, вероятно нямаше да трябва да се притеснявам за тридесетата си година. Смъртта изцелява всички болести. Добре де, повечето от тях.

Имаше един мъж, който се бе прикрепил към мен, вместо към Рони. Не разбирах защо. Тя беше висока, дългокрака блондинка, танцуваше сякаш правеше секс с музиката, но той ми предложи питие. Аз не пия. Той се опита на бавен танц. Аз отказах. Накрая трябваше да бъда груба. Рони ми каза да танцувам с него, най - малко, той бе човек.

Бях й казала, че греховете през рождения ден се забравят и тя се възползваше. Последното нещо, от което се нуждаех, бе друг мъж в живота ми. Нямах и представа какво да правя с двамата, които имам вече. Фактът че те бяха, съответно, господар вампир и кралят на вълците, беше само част от проблема. Този факт само ви позволява да видите, просто, колко дълбока е дупката, която си копая.

Бях на сухо от шест месеца. Това, което знаех бе, че и те са на сухо. Чакаха мен да реша. Чакаха ме да избера или реша, нещо, всичко.

Аз бях камък от половин година, защото стоях далеч от тях. Не ги виждах. Не отвръщах на телефонните им обаждания. Бягах в хълмовете при първия намек че са наоколо. Защо такива драстични мерки? Честно казано, защото почти всеки път, в който ги видех усещах целомърието да се залюлява. И двамата имаха моята похот, но се опитвах да разбера кой притежава сърцето ми. Все още не знам. Единственото нещо, което бях решила е, че е време да спра да се крия. Трябваше да ги видя и да решим какво ще правим. От две седмици съм решила, че трябва да ги видя. Беше денят, в който се заредих с хапчета против забременяване и започнах да ги взимам отново. Последното нещо, от което се нуждаех, е изненадваща бременност. Първото нещо, за което си помислях, когато мислех за Ричард и Жан - Клод, беше да си върна контрола казвайки им какъв ефект имаха върху мен.

Нуждаете се от, най - малко месец, безопасност. От повече седмици, пет за всеки случай, тогава ще се обадя. Може би.

Чух токчетата на Рони да тичат по чакъла.

- Анита, чакай, чакай, не се ядосвай.

Нещото бе, че не бях ядосана на нея, а на себе си. Ядосана, че след всичките тези месеци аз все още не можех да реша между двама мъже. Спрях да вървя и я изчаках, пригладих задната част на полата си, малкият лебед бе в ръцете ми. Нощта бе станала достатъчно студена, че да ме накара, да искам да нося яке. Когато Рони ме настигна, започнах да ходя отново.

- Не съм сърдите Рони, просто уморена. Уморена от теб, Долф, Зербовски всички, които раздавате тези присъди. - Токчетата ми удряха по тротоара с остър звук. Жан -Клод ми бе казал веднъж, че може да каже дали съм ядосана, само по звука който издават токчетата ми.