Окованият нарцис

Можех да видя пулса на врата му, туптейки като нещо затворено. Звярът му също бе затворен, затворен от контрола му, страха му. Можех да го почувствах сякаш буквално преминаваше вътре в тялото ми като вълк в клетка в зоопарка; разхождащ се, разхождащ се, никога свободен. Може да бъде голяма, удобна клетка, но все още си е клетка. Рейна ми подаде картина, която ме просна да падна на колене. Видях Ричард под себе си, окован за леглото и когато дойде в мен, той се промени в същия момент. Това бе освобождение за шейпшифтърите; всичко останало бе задръжка.

Ричард коленичи пред мен.

-Добре ли си?

Докосна ръката ми и това бе зле. Звярът ми се плъзна по кожата ни, удари го като удар, който почувствах физически в стомаха и ребрата си, като удар. Стресна Ричард, карайки го да падне напред към мен и прилепнахме за секунда, ръце около другия, телата ни притиснати едно заедно. ТЬе ardeur се плъзна над нас като невидим пламък и ние коленичехме в сърцето на този пламък като пламъка на свещ. Сърцето му биеше в ръцете ми, където лежаха притиснати към гърдите му, сякаш кожата ми се бе превърнала в барабан и той бие вътре в мен, изпълвайки ме с ритъма на тялото си. Собственото ми сърцебиене откри дом в тялото на Ричард. Бяхме изпълнение с изпълване и падане, пулсът и ударите един на друг, докато не можех да кажа чие сърце бе в гърдите ми, чия кръв минаваше през мен. За кратък момент бяхме притиснати един към друг, все едно кожата ни ще поддаде и най-накрая ще сме това, което обещават белезите - едно същество, едно тяло, една душа. Силата се разпадна, докато Ричард се бореше срещу нея, като удавник, разкъсвайки силата като ръце разплискващи водата; можеш да я помръднеш, разделиш, но отново запълва пространството около теб, разпиля се над теб, поглъщайки те. Ричард изкрещя и почувствах как се отдръпва. Отворих очите си докато ръцете му се отдръпнаха и моите ръце се опитаха да го задържат. Ръката му бе почти свободна, само пръстите му докосваха моите, когато ardeur се притисна около нас и знаех, че контрола му е достатъчно слаб, че мога да се храня. Почувствах объркването му, почувствах борбата му за това какво да задържи и какво да пусне. Осъзнах че защитите му отдавна са свалени, защото не можеше да задържи белезите затворени, задържайки се в човешка форма и да ме задържи от хранене, всичко по едно и също време. Той отново изкрещя и почувствах Ричард да решава, почувствах избора за по-малкото зло. Той укроти звяра си, дълбоко в себе си и затвори белезите между нас като да треснеш врата. Бе така изведнъж, че го почувствах както света се разтресе. Имах момент на замайване, почти ми прилоша, после ardeur премина през нас, като ни разтрепери чак до стъпалата, докато не бяхме само плът, кости, кръв, само месо, само нужда. Видях гърба на Ричард да трепва, метна главата назад и през ardeur усетих нарастващото напрежение, стегността на тялото му, секунди преди топлината да го залее и държах ръката му, докато тялото му се тресеше от силата му и удоволствие от това ме свали на земята, почти сякаш силата вътре ме надигна за секунда, задържа ме, залюля ме и аз се храних, храних и храних, и храних, докато паднахме лежейки на пода, целите в пот, трудно дишайки, с ръце все още заключени заедно.

Ричард пръв се отдръпна. Лежа там, с нефокусирани очи, дишайки затруднено, сърцето му биеше така силна, изпълвайки гърлото му. Той трудно преглътна, достатъчно, че да прозвучи сякаш го е заболяло. Почувствах се натежала, тежка от храненето, почти сякаш мога да заспя отново като змия след голямо хранене.

Ричард пръв откри гласа си:

-Нямаш право да се храниш от мен.

-Мислих, че това е идеята ти да останеш до сутринта. - казах.

Бавно се изправи, сякаш сега ще се промени.

-Така бе.

-Никога не каза не.

Обърнах се на една страна, но все още не се опитах да се изправя.

Той кимна.

-Знам това. Не те обвинявам.

Обвиняваше ме, но поне се опитваше да не го прави.

-Можеше да ме спреш, Ричард. Всичко, което трябваше да направиш бе или да оставиш белезите отворени между нас или да освободиш звяра си. Можеше да задържиш ardeur. Направи избора си за това какво да контролираш.

-И това го знам.

Но не можеше да ме погледне.

Изправих се на ръце, почти седнала.

-Тогава какво има?

Той поклати глава и се изправи на крака. Бе малко несигурен, но отиде към вратата. -Тръгвам си, Анита.

-Караш го да звучи ужасно постоянно, Ричард.

Той се обърна към мен.

-Никой не се храни от мен, никой.

Той се бе затворил толкова силно, че не можех да кажа какво чувства, но лицето му бе празно. Болка. Очите му съдържаха в себе си дълбока болка и той се бе отдръпнах толкова далеч в ума си, сърцето си, че не можех да кажа каква е, само, че го боли. -Тогава, няма да си тук утре сутринта, когато ardeur се надигне отново?

Гласът ми бе почти неутрален, когато го попитах.

Той поклати глава, всичката тази тежка кога се плъзна по раменете му. Ръката му бе на дръжката, тялото му се обърна достатъчно, че да се скрие от мен, доколкото бе възможно.