Окованият нарцис

Химера отстъпи назад и започнахме бавно да вървим заднешком както бяхме дошли, този път с мен пристъпвайки бавно към него. Гледах го както той ме гледаше и част от мен забеляза, че поставях крака си над другия, почти стъпвайки на собствените си стъпки като котка. Походката бе странно грациозна, плъзгайки бедрата си. Гръбнакът ми бе изправен, рамене назад, ръце почти бездвижни от страни, но имаше напрежение минаващо през цялата горна част на тялото ми, обещание за екшън, за насилие. Винаги преди ardeur надвиваше хищническия глад, но докато гледах Химера, гледайки този голяма мускулеста фигура да се отдръпва от мен, бе месо, за което си мислех. Зъби и нокти, плът за разкъсване, хапане, раздиране. Почти можех да вкуся кръвта-топла, почти гореща в устата ми, надолу по гърлото ми. Не бе само моя хищнически глад, но и жаждата за кръв на Жан-Клод и копнежа за плът на Ричард. Бе всичко това и ardeur минаващ над всичко това, така че единия глад се преплиташе в другия като безкрайна верига, змия хапеща собствената си опашка, Уробус от желания.

(Ouroboros or Uroborus- древен символ на змя или дракон хапещ опашката си. Символ на безкрайността)

Химера спря да бяга, притискайки се към бялата завеса. Бяхме почти стигнали до Чери и Мика. Имаше солидна стена зад Химера, зад завесата.

-Какво си ти? -попита ме той със задавен глас, пълен със страх, който извираше от нето като вълни. Той подуши въздуха, разширени ноздри. - Дори не миришеш по същия начин.

-На какво мириша?

Докоснах гърдите му само с пръстите си, несигурна какво ще направи. Но той не се отдръпна. Притиснах дланта си над сърцето му и почувствах този тих сърдечен ритъм срещу ръката си, все едно можех да го милвам, като да прекарам длан по главата на барабан. Знаех в този миг, какво желаеше той най-много от всичко. Той искаше да умре. Каквото и да бе в сърцевината, каквото и да бе останало от Орландо Кинг, той искаше да сложи край. Той се бе опитвал да се самоубие от момента, в който е научил, че ще се превърне във върколак. Никога не е размислил. Просто не е могъл да се самоубие, не и направо.

Наведох се по-близо до него, притискайки телата ни заедно, леко, двете ръце на гърдите му.

-Ще ти помогна. - прошепнах.

-Ще ми помогнеш, как?

Но гласът му бе изплашен, все едно вече знае.

Болка премина през гърдите ми. Коленете ми се подкосиха и Химера ме хвана, внимателно, с тези ръце-лапи. Мисля, че бе жест по навик. За момент гледах през очите на Ричард, видях хиени да се зъби срещу него, почувствах нокти да разкъсват гърдите му. Болката бе остра, кости се чупеха, после вкочаненост и Ричард не се бори. Той почувства вкочаността по цялото си тяло. Знаех в този миг, че Ричард иска да умре или по-скоро не искаше да живее какъвто е. Болката го бе накарала да се протегне към мен, но ръцете му бяха бавни, бавни да го защитят. Той никога не би признал, че иска да се остави да умре, но го желаеше и това го бе направило бавен. Достатъчно бавен, че хиената да разтвори гърдите му като диня.

Шанг-Да бе там, отдръпвайки хиената от него, после бях обратно в тялото си, без дъх, облегната на завесата и нишата отзад. Завесата бе забавила част от падането и последните частици от вкочанеността на Ричард вдървиха тялото ми, така че не боля наистина. Лежах за секунда да бъда сигурна. Ръката ми се протегна и докосна метал. Повдигнах края на завесата и открих че тази ниша е пълна с оръжия. Открих остриетата. Химера ме бе хвърли към тях и шокът от раната на Ричард бе победил ardeur. Ръката ми се затвори върху нож, който бе по-голям от ръката ми. Повдигнах го към светлината и разпознах среброто когато го видя. Агйеиг си бе тръгвал без да се нахрани и бях въоръжена. Животът е добър.

Тогава чух звука на нокти или остриета, в плът; тих, раздиращ звук на нещо остро минаващо през плът. Ако чуваш достатъчно често звука, знаеш какво е.

Можех да видя висящите мъже от тук и те бяха недокоснати. Стомахът ми се стегна и стана студен, защото знаех къде е Химера. Само не исках да знам кой от тях режеше. Издърпах завесата далеч от мен, започвайки да се изправят и Абута бе пред мен. С една ръка държах на кълбо завесата и я захвърлих по него. Направи каквото всеки би. Той подскочи и аз прекарах сребърното острие през средата на тялото му, закачайки, търсейки сърцето.

Абута изкрещя, ръката му се протегна към където Химера режеше хората ми. Той каза нещо на език, който не разбирах. И докато тялото му падаше, продължи да въртя острието търсейки проклетото му сърце, но сърцето бе твърде заклещено между ребрата му и по-широко от обикновените ми ножове. Не тръгваше натам, накъдето исках. Съзрях проблясък на златист цвят миго преди Химера да протегне ръка към мен и да ме изпрати летейки към висящите мъже. Ударих нещо солидно и те изплакаха, после бях на земята опитвайки се да си поема дъх. Ръката му ме бе ударила през едното рамо и сега то бе изтръпнало от удара.