Окованият нарцис

Кожата на Мика имаше миризма на чистота, младост. Беше сякаш само по аромата мога да кажа на колко е години. Кръвта беше като глазура разпространена точно под нежността на месата му, и частта от мен, която мислеше за Мика като за месо, не беше Жан Клод, беше Ричард.

Не знам как да поставя нуждата в думи. Мика обърна лицето си, погледна в очите ми и усетих нещо вътре в мен да се отваря, някаква връзка, която дори не знаех, че съществува се разтвори широко. Вятърът духаше през вратата, вятър направен от мрак и тишината от гроба. Вятъра съдържаше в края си топло електричество като козина, която се търка в гола кожа. Вятърът, който бе увкусен от двамата ми мъже. Но аз бях центъра, нещото което можеше да ги държи и двамата вътре без да се пречупят. Живот и смърт, похот и любов.

-Какво си ти? - попита Мика, гласът му беше изненадан шепот.

Винаги съм си мислела, че вампирите взимат жертвите си, открадват волята им с очите си и им правят нещо като магическо изнасилване. Но в тази неотложност знаех, че е по-сложно от това, и по-просто. Гледах през очите на Жан Клод, силата му. Погледнах в лицето на Мика от сантиметри разстояние и го видях, чувството, неговата собствена нужда. Похотта беше там, ужасно недоволната похот и знаех че е от доста време с Мика. Но от долу беше по-голямата нужда, необходимостта за сила и подслон която властта може да му осигури. Беше сякаш можех да помириша нуждите му, да ги завъртя с езика си. Погледнах в жълто-зелените му очи, в това толкова човеко лице и Жан Клод ми даде ключа за душата на Мика.

-Аз съм сила, Нимир Радж. Достатъчно сила, която да те стопли в студените нощи. -Силата течеше от кожата му като горещ вятър. Този горещ вятър се смеси със силата във мен, усукаха се в мен докато не бяха извадени като нож дълбоко от мен. Това откъсна издихание от гърлото ми и Мика ме повтори. Силата се превърна в нещо безболезнено, нещо което галиш вместо да намушкваш, нещо което чакаш цял живот за да имаш.

Видях усещането да минава като поток през лицето на Мика и знаех, че той също го е почувствал.

Вятърът раздвижи ръба на косата му. И вятъра се движеше между нас, като място, където се срещаха студено и горещо и откриват нещо по-голямо, отколкото могат да образуват самостоятелно, нещо огромно и завихрящо се, вятър толкова силен, че може да изравни къщи и телефонни стълбове със земята.

Ръцете му се стегнаха около мен.

-Аз съм Нимир Ра, умствените игри не работят върху мен.

Застанах на колене все още в кръг от ръцете му, притиснах тялото си към предната част на неговото. Бяхме почти същата височина, контакта с очите беше страшно интимен. Силата се притискаше около нас като гигантска ръка, която ни притискаше един към друг. Тялото му реагира и той отново беше стегнат и голям, така силно притиснат към слабините и стомаха ми. Обикновено тук се смущавах, паникьосвах се, но не го направих. Знаех, че Жан Клод може да се храни от страст толкова добре, колкото и от кръв, но никога не го разбирах наистина какво означава до този момент, когато плътта на Мика докосваше моята. Не беше просто голото притискане към него, твърдостта и големината срещу тялото ми, това което ме накара да трепна срещу него, беше нуждата в тялото ми. Чувствах гласът му да трепери през тялото му, сякаш можех да прочета части от него, коато са прекалено примитивни за думи, нужди, коато нямат нищо общо с езика, и всички се правят с гола плът.

Той затвори очи и меко изпъшкване му избяга

-Това което предлагам не е илюзия, Нимир Ра, истинско е.

Той поклати глава.

-Сексът не е достатъчен.

-Аз не ти предлагам секс, не и сега. - Дори докато го казвах, притиснах тялото си срещу неговото. Цялото му тяло потрепна срещу мен и звук, много като хленчене излезе от гърлото му.

-Предлагам ти вкуса на истината, Нимир Радж, малък вкус от всичко, което мога да ти предложа. - В главата си знаех че е лъжа, но в сърцето си знаех, че е истина. Аз му предлагах сила и плът, две неща които той искаше, нуждата преди всичко друго. Това беше перфектната стръв, това беше грешно. Започнах да отстъпвам и да затварям силата обратно, но Жан Клод се бореше с мен. Той пъхна силата си в мен като ехо от тялото си, яздеше ме. Беше твърде късно за мен да се храня както хората се хранеха и да му върна силата. Той ме избягваше тези нощи, защото бях слаба. Аз ставах силна, а той отслабваше, а той имаше врагове в града. Ние не можехме да си позволим слабост. Всичко това, знаех в сърцето си, неговото съзнание към моето. И там беше семето на съмнението, можехме ли да си позволим да бъдем слаби? Това направи невъзможно за мен да го затворя.

-Какво искаш в замяна - попита Мика с шепот, който го държеше на ръба на отчаянието, като че ли и двамата знаем че каквото и да поисках, той щеше да го направи.