Окованият нарцис

-Не мога. Ти трябва да опознаеш това. Или ще бъдеш завоюваща или завоювана. Усети какво се случи, когато се намесих току-що. Защото се отказах да се нахраня през тялото ти. Знаех, че ти не го одобряваш, за това се отказах. Да бъда в тялото ти, докато го докосваш, докато се храниш, ще ме погуби. Аз те жадувам повече, отколкото ти ще жадуваш всеки мъж в ръцете си. Искам да взема тялото ти по начина, по който само аз мога. Да се храня от секса ти, не от вените. Но знам, че това ще те изплаши повече от кръвта.

Мика ме обърна към стената, бутна ръцете ми срещу тухлите, притисна тялото си срещу гърба ми. Гласът на Жан Клод беше мек в главата ми, по-интимен от докосването на Мика.

-Не знаех, че ти ще спечелиш този демон от мен, ma petite, и нищо, което мога да кажа, няма да те обеди в това. Знам го. Чакам те тук, докато ти се пребориш с демона, какъвто и да е резултата. - И той се отдръпна от мен, криеше се далеч, така че да не може да почувства какво се случва, остави ме сама да направя избора си, ако все още съм способна да избирам.

Открих гласа си и казах.

-Мика, спри, моля те спри.

Той близна задната част на врата ми и аз потръпнах, притисната срещу мократа стена. -Моля те, Мика, нямам контрол.

Той захапа леко задната част на гърба ми.

-Аз съм постоянен от две години. В безопасност си с мен, Анита.

-Моля те, Мика, моля те, недей.

Той ме ухапа по-силно, просто за да изкара кръв, и тялото ми стана пасивно спокойно. Сякаш той е изключил ключ, който не знаех, че имам. Когато той се притисна в мен, беше гладък, и знаех, че, когато го играех с Жан Клод, той се покриваше с повече сапун, позволявайки на голямата си твърдост да се плъзне по-лесно в мен.

Той ме притискаше към стената и се плъзгаше в мен, по стегнат инч на момент. Не беше сякаш е дълъг, колкото е широк, беше достатъчно широк, че просто докато влизаше в мен, да бъде болезнено, дори и със сапуна.

Той го вкара, докато повечето от него беше в мен и спря. Тогава започна да се дърпа, бавно, толкова бавно. И тогава отново, бавно, отново се плъзна в мен, работеше за да направи място за себе си в мен. Стоях притисната към стената, пасивна, равнодушна. Това не бях аз. Движех се със секса. Но не исках да се движа, не исках да спра, нямаше мисли, само чувството за движението му навътре-навън от мен. Не бях толкова стегната сега, и сапуна ми даваше моя собствена мокрота, така че той започна да се движи по-равно, навътре и навън от мен. Той беше нежен, но беше толкова голям, че дори нежното беше почти изумително. Той ме изпълни докрай, преди да бъде целият в мен. Можех да го почувствам да стига до шийката ми на края на всяко проникване. Някои ще намерят това за много болезнено, но някои ще го намерят за приятно.

Големината му беше заплашителна, но когато разбрах, че не болеше, всъщност чувството беше приятно, частта от мен, която все още беше нормална, която все още държеше за някаква безопасна мярка, се отпусна и се изключи. Последният ми контрол изчезна. Не исках секса. Просто исках да свърши. Исках да се нахраня. Исках да пия от похотта му, да пия от топлината му, да дишам енергията му. Мисълта доведе звук от гърлото ми.

Мика се притисна към стената, тялото му притискаше моето напълно, и започнах да намирам ритъм, все още нежен, но по-бърз. Той беше толкова внимателен с мен, а аз не исках да е внимателен.

Чух гласа си и не звучеше съвсем като моя.

-По-силно.

Гласът му излезе стегнат.

-Ще те нарани, ако е по-силно.

-Опитай ме.

-Не.

-Мика, моля те, просто го направи, моля е. Ако ме нарани ще ти кажа. Моля те. - Той не беше загубил контрола си в другата стаята и разбрах защо. Той наистина се страхуваше, че ще ме нарани, защото е в мен. Когато той просто се триеше в тялото ми, той не се притесняваше, че ще ме нарани. Сега го правеше. Това му даваше контрола, който ме задържаше от това да се нахраня. Той беше Нимир Радж и имаше достатъчно сила, че да ме задържи навън. Освен ако не свали щита си. за да направи това, той трябва да изгуби повече контрол.

Дори след като го помислих, част от мен изплува на повърхността. Можех да мисля отново или поне малко. Не исках да правя това. Не исках да се храня от него. Това беше грешно, по толкова много начина грешно. Започнах да казвам:”Мика, спри, не мога да направя това.” стигнах до:”Мика. . .” и той прие думата ми. Той влизаше в мен толкова силно и бързо, че откъсна крясък от гърлото ми и доведе тази нова част от мен, където яростният глад на Жан Клод за топлина, яздеше тялото ми и се плъзна през устата ми. Той спря.

-Добре ли си?

-Не спирай. Не спирай.

Той не ме пита отново. Навлизаше в мен толкова бързо и твърдо, че се задъхвах, неспособна да уловя дъха си. Малки, безпомощни звуци изпълваха устните ми, преминаха в думи: