Олд Файерхенд

— Такава си е тя, такава си е! Не мрази нищо повече от страхливостта и те е смятала за бъзливец. Какво стана с Форстър?

— Чух, че единствено онова семейство се спасило. Огненото море, изпълнило котловината, беше погълнало всичко, което се бе намирало в неговия обсег.

— Това е едно ужасно наказание за действително безполезното и смехотворно намерение да се остави маслото да изтича, за да му се вдигне цената!

— И него ли познаваше, сър? — попитах сега.

— Бил съм няколко пъти при него в Ню Венанго. Беше надменен парвеню и имаше основание поне с мен да се отнася с малко по-добри маниери.

— И Елън си видял при него?

— Елън? — каза със странна усмивка на сега отново спокойното лице. — Да, при него и в Омаха, където тя има брат… може би и другаде.

— Навярно би могъл да ми разкажеш нещо за момичето!

— Възможно, но не сега, не сега! Твоят разказ така ме завладя, че не мога истински да се съсредоточа за един такъв разговор, но в подходящо време ще научиш повече за нея, сиреч колкото знам самият аз. Тя не ти ли каза какво е правила в Ню Венанго?

— О, да! Искаше да види баща си и там само се бе настанила на квартира!

— Тъй, тъй, тя все така прави през всичките години. Та ти твърдиш, значи, че наистина и със сигурност е избегнала опасността?

— Съвсем определено.

— И си я видял също как стреля?

— Превъзходно, както вече ти казах. Трябва да се е радвала на изключително добри уроци.

— Така е. Нейният баща е стар скалпировач и сред излетите от него куршуми няма и един, който да не е намерил пътя си между известните две индиански ребра. От него е научила как да се цели и ако си мислиш, че в даденото време и място няма да съумее да го приложи, страшно се лъжеш.

— Къде е този баща?

— Намира се ту тук, ту там и мога да ти кажа, че доста добре се познаваме. Възможно е да ти помогна някой път да го видиш.

— Де да можеше, сър! — извиках аз, скачайки.

— Ще го видиш, човече, дъщерята заслужава баща й да ти каже благодаря.

— О, не това имах предвид!

— Разбира се, разбира се, достатъчно добре те познавам. Но ето ти пръстена. Едва по-късно ще съзнаеш какво означава това, че ти го връщам. А сега ще ти пратя апаха, неговата стража свърши. Легни си по ухо, та на сутринта да си бодър. Утре ще поизпитаме нашите жребци, като ги накараме да вземат два дни път.

— Два? Нямаше ли утре да яздим само до Грийн парк?

— Дойде ми друг ум. Good night!24

— Good guard!25 Не забравяй да ме събудиш, когато дойде ред да те сменя!

— Ти си спи! Направи достатъчно за мен, така че и аз мога малко да си подържа отворени очите за теб!

Чувствах се много странно. Не знаех какво да мисля за този разговор и когато си легнах сега сам, хиляди предположения ми минаха през главата, от които нито едно не намерих за състоятелно. Дълго след като Винету се бе върнал и увил в одеялото си, се мятах в безсъница от едната страна на другата. Разказът ме бе възбудил, онази ужасна вечер отново и отново преминаваше през душата ми с всичките си подробности, сред нейните страховити картини отново и отново изплуваше Олд Файерхенд и до последните битки между будуване и сън прозвучаваха в ушите ми думите: „Ти си спи! Направи достатъчно за мен!“

Когато на утрото се събудих, бях сам край огъня, но другите двама не можеха да бъдат далеч, тъй като малкото тенекиено котле висеше с вряща вода над пламъците, а до парчето мечи език, останало от снощи, лежеше отворената торбичка брашно.

Отгърнах одеялото и тръгнах към водата да се измия. Там стояха спътниците, заети в усърден разговор, и техните движения, когато ме съгледаха, ми казаха, че аз съм бил предметът на този разговор.

Малко по-късно бяхме готови за потегляне и поехме в посока, успоредна на Мисури и на разстояние двайсетина мили от реката, която щеше да ни отведе до долината на Манкисита.

Денят беше хладен. Имахме добри коне и, тъй като през последния преход ги бяхме щадили и винаги се грижехме добре за тях, полека-лека оставихме един порядъчен участък от зелената земя зад нас.

Странна беше промяната, която забелязах в държането на двамата спътници към мен. Досега те се бяха поставяли като стари, опитни доброжелатели и към един образован, наистина, но не особено вещ в тукашните неща повереник. Сега обаче в поведението им бе залегнало едно ясно доловимо внимание, бих казал уважение, и ми се струваше, че в погледа, който единият или другият плъзгаше от време на време към мен, се съдържаше нещо като стаена нежност.

Освен това правеше впечатление какво любвеобилно внимание и преданост тези двама души проявяваха един към друг. Двама братя, свързани с връзката на кръвта и всяка фибра на своята душевност, едва ли щяха да бъдат по-загрижени един за друг. И сега ми се струваше, че тази взаимна загриженост се простира и върху моя милост.

Когато по обяд спряхме и Олд Файерхенд се отдалечи да разузнае околността на бивака, Винету се изпъна до мен, докато вадех провизиите, и рече:

— Моят брат е дързък като голямата котка в гората и ням като устата на скалите.

Премълчах при това странно въведение.