Олд Файерхенд

— Той е изтръгнал Цветето на саваната от огъня и нищо не е казал на своя приятел Винету.

— Езикът на мъжа — отговорих аз — е като ножът в канията. Той е остър и островръх и не става за игра.

— Брат ми е мъдър и има право, но Винету е тъжен, когато сърцето на неговия млад приятел е затворено като камъка, в чиято утроба лежат скрити зрънцата на златото.

— Сърцето на Винету отворено ли е било за ухото на неговия приятел?

— Не му ли каза той всички тайни на прерията? Не го ли научи да вижда следите, да хвърля ласото, да отделя скалпа и да прави всичко онова, което един голям воин трябва да умее?

— Винету го стори, но говори ли той за Олд Файерхенд, който притежава неговата душа, и за жената, чийто спомен още не е умрял в неговото сърце?

— Винету я обичаше, а любовта не живее в неговата уста.

— Сега апахът знае защо неговият брат не спомена за девойката, която той нарече Цветето на саваната!

— Той дарил ли й е своята любов?

— Винету го каза.

— Те са достойни да живеят заедно във вигвама и апахът ще им даде една голяма медицина26, която ще ги направи щастливи и ще ги закриля срещу всяка опасност и вмешателство от страна на Злия дух.

— Моят брат виждал ли е Цветето?

— Той го е носил на ръцете си, показвал му е цветята в полето, дърветата в гората, рибите във водата и звездите на небето. Учил го е да изстрелва стрелата от лъка и да възсяда дивия кон, подарил му е езика на червените мъже и му даде накрая огнестрелното оръжие, чийто куршум уби Рибана, дъщерята на асинибоините.

Погледнах го удивено. Едно подозрение проблесна в мен, на което не се осмелих да дам думи, и все пак може би щях да го сторя, ако точно сега не се бе върнал Олд Файерхенд и не бе насочил вниманието ни към обяда. По време на яденето непрекъснато мислех за думите на Винету, от които, свързани с казаното от Елън, почти излизаше, че Олд Файерхенд й е баща. Неговото поведение по време на разказа ми предната вечер действително се съгласуваше с това предположение, но той говореше за баща й в трето лице и не каза нищо, което да превърне предположението ми в твърдо убеждение.

След няколко часа почивка потеглихме отново. Знаейки сякаш, че пред тях се намира място на няколкодневно възстановяване, животните поеха бодро в тръс. Бяхме изминали значително разстояние, когато планинската верига, зад която се намираше долината на Манкисита, пристъпи толкова близо до нас, че теренът започна да се изкачва. Навлязохме в една теснина, която според мен трябваше да ни отведе перпендикулярно до коритото на реката.

— Стой! — отекна внезапно от растящите встрани памукови храсти и същевременно между клоните се появи цевта на една отправена към нас пушка. — Как гласи думата?

— Храбър!

— И?

— Потаен — поде паролата Олд Файерхенд, опитвайки с остър поглед да прониже храста.

При последната дума той се раздели и пропусна един мъж, при чийто вид не успях да прикрия усмивката си.

Изпод печално увисналата периферия на една филцова шапка, чиято възраст би причинила главоблъскане и на най-проницателния мислител, надничаше между гора от чорлави сиво-черни косми един нос с направо плашещи размери, който спокойно можеше да служи за колче на който и да е слънчев часовник. Поради гъстата растителност, освен този така прахоснически създаден обонятелен орган, от останалата част на лицето можеха да се забележат само двете малки умни очички. Те, изглежда, бяха надарени с изключителна подвижност и скачаха по трима ни с израз на закачливо лукавство.

Тази горна част почиваше на тяло, оставащо до коленете напълно невидимо за нас. Беше вмъкнато в стара ловна шуба от кожата на някой пръч, която очевидно е била изготвена за значително по-едра персона и придаваше на дребното човече вида на дете, напъхано се за майтап в домашния халат на дядо си. От тази прекомерно дълга дреха се подаваха две сухи, криви като сърп крачета, намъкнати в изръфани легинси с такава дълбока старост, че сигурно му бяха окъсели още преди десетилетие и предлагаха по този начин един обхватен поглед върху чифт индиански ботуши, в които притежателят можеше в случай на беда да намери място за цялата си особа.

В ръката си човечето носеше стара „Райфъл“, която бих докоснал само с най-голяма предпазливост. И както се движеше то сега към нас с осъзнато достойнство, не можех да си представя по-голяма карикатура на прериен ловец.

— Сам Хокинс! — извика Олд Файерхенд. — Толкова пи са ослепели очичките ти, та ми искаш парола?

— Не мисля, сър! Но смятам, че постовият трябва сегиз-тогиз да показва, че не я е забравил. Добре дошли в нашия баиу27, мешърз! Каква радост ще падне, голяма радост.

— Кой от мъжете е тук? — попита нашият предводител, като му разтърси ръката от коня.

— Всички, освен Бил Балчър, Дик Стоун и Харис, мисля, които тръгнаха да „правят месо“. Малката лейди също пристигна и ако право съм видял, станала е малко по-голяма.

— Зная, зная, че е тук. Иначе как мина? Имаше ли червенокожи?

— Благодаря, благодаря, сър, не мога да се сетя да съм мяркал такива, макар че — прибави, посочвайки стрелящия си инструмент — Лиди има сватбени мисли.

— А капаните?