Олд Файерхенд

Значи сме били наблюдавани и подслушвани. Убежището ни беше открито и всеки миг можеше да ни доведе някое нападение. Но понеже заключих, че врагът навярно ще насочи най-напред вниманието си към Парано и неговия ескорт, беше необходимо преди всичко да предупредя колкото може по-рано Олд Файерхенд и аз реших незабавно да последвам колоната. След като дадох на стражата необходимите указания, тръгнах по следите на нашите хора, които се бяха отправили нагоре покрай реката, и минах по този път край арената на вчерашните ни действия.

Беше станало онова, което подозирах. Оглаласите бяха открили двамата мъртъвци и от периметъра на отъпканата трева можеше да се заключи, че са се явили на мястото в значителен брой, за да отнесат труповете на своите братя.

Още не бях се отдалечил кой знае колко оттам и се натъкнах на нови следи. Идваха странично от храсталака и продължаваха по пътя, който бяха поели нашите ловци. Последвах ги с изключителна предпазливост, но с максимална бързина, така че скоро достигнах мястото, при което водите на Бийфорк се изливаха в талазите на Манкисита.

Понеже не познавах мястото, на което щеше да бъде извършена екзекуцията, сега трябваше да удвоя предпазливостта си. Следвах посоката на дирите, държейки ги отстрани под око, през проточващия се в съседство храсталак.

Ето че рекичката направи завой и отдели на това място една поляна, от която се отдръпваше така наречената черна растителност и предоставяше на тревата необходимото пространство за безпрепятствено развитие. По средата на откритата площ се издигаше група балсамови ели, под чиито клони ловците седяха в оживен разговор, докато пленникът беше вързан за един от стволовете.

Точно пред мен, на отдалеченост най-много три човешки ръста от моето наблюдателно място, малка група индианци надничаше от края на храсталака към поляната. Мигновено ми стана ясно, че другите са се отклонили надясно и наляво, за да обградят наблюдаваните ловци от три страни и с едно внезапно нападение да ги покосят или натикат в реката.

Нямаше миг за губене. Вдигнах карабината „Хенри“ до бузата и започнах да натискам спусъка. В първите секунди моите изстрели причиняваха единственият шум, който можеше да се чуе, защото, както приятели, така и врагове, се намираха в най-голяма изненада от неочакваното зачеркване на техните намерения. Но после почти иззад всеки храст се разнесе едно разтърсващо мозъка на костите „Хо… хо… хи“ — бойният вик на индианците, и от всички страни на шубрака се изсипа облак стрели. В миг поляната се покри от виещи, пъхтящи и кряскащи хора, които се счепкаха в яростен ръкопашен бой.

Почти едновременно с индианците бях изскочил и аз, за да застана до на Елън, и стигнах тъкмо навреме да просна един нападнал я червенокож. Момичето бързо беше скочило и вдигнало пистолета да застреля Парано, но беше й попречено от индианеца, който бе забелязал нейното намерение. Застанали с гръб един към друг или опрени на дървесните стволове, ловците се отбраняваха с всички налични сили срещу обграждащите ги диваци. Това бяха все добре школувани трапери, които бяха изнесли не една и две битки и не познаваха страха. Но беше ясно, че ще бъдат сразени от числения превес, толкова повече че преди малко бяха предлагали на индианците открита цел и поради това почти всички бяха ранени.

Неколцина от мургавите още в първия миг се бяха спуснали към Парано, за да го освободят от вървите и колкото и много Олд Файерхенд и Винету да се опитваха да им попречат, бяха изтласкани и замисълът успя. С могъщ удар изхвърли мускулестият мъж ръце във въздуха, за да възстанови нарушеното кръвообращение, изтръгна томахавката от ръката на един от хората и изръмжа заплашително към Винету:

— Ела тук, куче пимо! Сега ще заплатиш скалпа ми!

Чул да го наричат с оскърбителното за неговото племе прозвище, апахът веднага се нахвърли върху него, но беше видно, че с крайни усилия ще може да устои на своя противник, чиито сили яростта беше удесеторила, още повече че вече беше ранен и в същия миг бе нападнат от две страни. Олд Файерхенд беше обкръжен от врагове, а и всички останали бяхме така ангажирани, че за едно взаимно подпомагане изобщо не можеше да се мисли.

В случая една по-продължителна съпротива щеше да бъде пълна глупост и чувството за чест нямаше да си бъде на мястото. Ето защо се провикнах, теглейки Елън за ръката през пръстена на обграждащите ни врагове:

— Във водата, мъже, във водата! — и още в следващия миг я почувствах да се затваря над нас.