Олд Файерхенд

— Възможно е да е така, но въпреки всичко трябва да се придвижим напред, за да добием сигурност. Също така трябва да се вземе под внимание, че преследвачите ни скоро ще бъдат тук и тогава ще си имаме работа с двойно по-голям брой индианци.

— А нашите разпръснати хора? — подметнах аз.

— Хм-м, да, ние така наложително се нуждаем от всяка ръка, че не можем да се лишим от нито един. Поединично няма да могат да се доберат до входа, така че трябва да видим дали няма да пристигне още някой.

— Нека моите бели братя останат на това място. Винету ще отиде да разбере на кое дърво висят скалповете на оглаласите.

Без да дочака някакъв отговор на това предложение, апахът се отдалечи и ние нямаше какво друго да правим, освен да го приемем. Седнахме да чакаме завръщането му. През това време действително ни се удаде да присъединим към нас още двама от разпилените хора. Те също бяха доловили изстрелите и побързали насам, та евентуално да могат да помогнат. Обстоятелството, че всички бяхме поели по най-прекия път през гората, бе единствената причина за нашата щастлива среща. И макар нито един да не се бе отървал без рана от нападението, все още притежавахме крепката увереност, че ще се измъкнем благополучно от тая история.

Бяхме девет души — брой, който при пълна взаимна подкрепа можеше да постигне много нещо.

Мина доста време преди Винету да се върне, но когато дойде, видяхме на пояса му пресен скалп. Значи в пълна безшумност беше „очистил“ един индианец и нашето оставане тук сега повече не можеше да се забавя, защото, като забележеха смъртта на един от своите, индсмъните веднага щяха да разберат, че сме зад тях.

По съвет на Олд Файерхенд трябваше да образуваме един паралелен с периферията на храсталака фронт, да нападнем врага в тил и да го изхвърлим от скривалището му. Ето защо се разделихме, след като бяхме направили отново годни за стрелба намокрените от водната баня оръжия. Бяха минали само няколко минути, когато деветте пушки загърмяха една след друга. Всеки куршум видя сметката на „своя човек“ и един ужасен вой от страна на изненаданите индианци изпълни въздуха.

Тъй като линията ни беше доста разтеглена и изстрелите ни отекваха отново и отново, диваците сметнаха броя ни за по-голям, отколкото беше, и удариха на бяг. Но вместо да излязат на откритото пространство в долината, където щяха да ни предлагат сигурна цел, те си пробиха път между нас и оставиха загиналите. Ловците веднага се нахвърлиха върху тях и им смъкнаха скалповете.

Бил Балчър, постовият, забелязал приближаването на червенокожите и навреме се оттеглил в „крепостта“. Те го последвали, но след няколко изстрела, които той и бързо притичалият Дик Стоун изгърмели по тях от тесния скален проход, се оттеглили и се установили в храсталака, откъдето сега ние ги прогонихме.

Двамата споменати бяха все още във водната порта и понеже не биваше да предлагат цел на врага, не можеха да излязат на открито, преди ние да сме се показали.

Когато това стана, те и всички останали се скупчиха около нас да чуят какво се е случило.

Последен се измъкна от храстите дребосъкът Сам и веднага се насочи към Дик Стоун.

— Я гледай, човече, каква работа свърши моят нож, мисля!

При ухилването, с което бяха изречени тези думи, чорлавата брада на стария ловец щръкна като четината на бодливо свинче и той с горд блясък в очите тикна под носа на заговорения току-що одраните скалпове.

— Мда-а! Сигурно онзи там пак ти ги е отстрелял?

— Без оскърбления, старий скунксе! Сам Хокинс умее да праща куршума, където му е мястото, ако не се лъжа, а при Дик Стоун случаят, разбира се, може и да е друг.

— Затвори си устата човече, да не ти скоча в брадата. Когато Дик Стоун се нуждае от скалпове, просто отива и си ги взема, такава е работата!

С няколко бързи скока той се отправи настрани. Досами водата лежаха трима индианци, паднали при първото им втурване към водната порта под куршумите на ловците. Той им отдели косите, провеси два скалпа на собствения си пояс и даде третия на Балчър.

— Ето ти твоя дял, Бил. Под него не се криеше много мъдрост, иначе мургавият нямаше да довтаса толкова близо до пушкалата ни. Носи го със здраве и си пази зорко оня, дето ти е израсъл над ушите, стари бизоне, та да не ти се наложи да си търсиш някое боне като Сам Хокинс, голиатът!

— Не се карайте, хора, а побързайте да отидем в безопасност, защото няма да мине много и червенокожите пак ще пристигнат.

— Ще ми бъде приятно! — изръмжа Сам Хокинс. — Имам да си разменя с тях някоя и друга думица заради скачането във водата, мисля. От палтото ми се лее вода като от дъждовен облак, а в чизмите, да, да, там шляпам, все едно старите ми крака са пъхнати в тинята на Мисисипи, ако не се лъжа. Могат да дойдат по всяко време, моята Лиди я сърби тръбата!