Омагьосаната вода

— Предчувствието ми не ме е подвело! — извика възбудената маркиза. — Едно L…? Онзи пруски барон Фон Лангенау е натоварен с мисия, чиято цел неприятно ме засяга, Франция да ми се подмилква на твърде скорошния кралски двор в Бранденбург! Чертите на този барон още от пръв поглед ми навяха непреодолима антипатия. Той иска да говори с краля? Аз ще се погрижа този разговор да не се състои. Имам доверие на вашите звезди, графе. Прусакът още днес ще бъде отпратен обратно във варварската си родина!

Когато след четвърт час барон Фон Лангенау поиска аудиенция, не беше допуснат, а препратен към министъра на външните работи. От него получи запечатано писмо със забележката, че то съдържа подробно обяснение на краля относно неговата молба и че трябва незабавно да го отнесе в Берлин. Вече имало заповед да му се подсигури смяна на конете на границата.

С това бе казано достатъчно ясно, че мисията му се е провалила. Той напусна двореца и се запъти към мястото, където го чакаше колата му. Още преди да стигне до нея, чу зад себе си търкалянето на колела и отстъпи настрани да пропусне каляската. Позна я с шестте запрегнати бели коня — беше екипажът на маркиза Дьо Помпадур, с който тя обикновено изминаваше разстоянието между Париж и Версай. Но този път не тя седеше на ромовата тапицерия, а една мъжка фигура, при чийто вид кръвта му забушува в артериите — граф Дьо Сен Жермен, когото маркизата беше наредила да откарат до столицата.

Графът също позна своя противник. Онова, което никой мъж с благородни принципи не би сторил, той извърши. Даде знак на кочияша да спре тъкмо на мястото, където стоеше Лангенау.

— Я гледай — попита с иронично удивление, — представителят на Негово величество краля на Прусия пеша по шосето?

Баронът не го удостои с отговор, а продължи пътя си.

— Хер барон! — подвикна тогава онзи с тон, който склони Лангенау да се обърне. — Само още едно, преди да си тръгнете, достолепни прусако!

Графът се наведе силно от вратичката на каляската, за да не бъде чут от кочияша и лакеите, и прошепна на барона:

— Останахте на сухо като някой хлапак, а? Един „къс олово с формата на куршум“, май ще ви дойде най-добре.

Лицето на Лангенау пламна от гняв. Той вдигна ръка за удар, но я отпусна, овладявайки се, и пристъпи по-близо до каляската.

— Мосю граф Дьо Сен Жермен, оловото, което прониза моя баща, съхранявам най-грижливо, тъй като заслужава истинска цел. Вие също ще умрете от него!

Обърна се и закрачи напред, без да обръща повече внимание на каляската, която изтрополя сега покрай него. Скоро се качи на своята и пое бавно след нея. Но не беше стигнал много далеч, когато отново чу конски тропот зад себе си. Обърна се и видя Амели на кон, следвана от един слуга на друг.

— Хер барон — поде тя, изчервявайки се, като го настигна, — моята Изабел днес е толкова непослушна, че ще ви попитам дали не ви остава едно място за мен. Пътят ми донякъде съвпада с вашия.

В същия миг той бе стъпил на земята, свали я от коня, чиито юзди слугата улови, и й помогна да се качи в каретата. Тя потегли, а слугата я последва с ездитното животно.

— Отпратен ли бяхте, приятелю мой?

— Така е! — процеди той.

— И знаете ли кой е виновен за това?

— Моята откровеност…!

— О, не, малко аква бенедета. Позволете да ви разкажа какво научих от моята леля!

Когато младата дама напусна след малко каретата, за да възседне отново коня си, двамата се разделиха със задушевно ръкостискане и сърдечен поглед, което издаде, че пак ще се видят.

2. Диамантът от короната

Господин Калкоен, секретарят на „Негово всемогъщество на Генералните щати“, седеше сам в кабинета си и усърдно проучваше пакет важни документи, отнасящи се до един неутрален съюз между Нидерландия и Франция спрямо британското островно кралство. Вниманието му бе така ангажирано, че пропусна появата на жена си. Нейната добре окръглена фигура застана на вратата и тя със спокоен, сериозен израз на лицето изчака кога господин секретарят ще благоволи да вдигне поглед от тежката работа.

Трябва да споменем, че минхер Калкоен въпреки високия си и влиятелен пост обичаше простотата и може би от пестовни съображения не държеше прислуга, а предпочиташе да бъде обслужван от членовете на своето семейство. Те знаеха, че нищо друго не би могло да предизвика така неговия гняв, както да го смутят по време на писане или четене на важни неща, и ето как меффрау секретаршата чакаше с добродушна усмивка подходящия миг да изложи своята работа.

По едно време той затвори рязко един свитък и посегна към друг. Меффрау се прокашля тихо. Той долови звука и се обърна.

— Какво искаш, Кати?

— Да те питам дали ще слезеш за чая, или да ти го донеса тук.

— Тук, Кати, тук! Имам толкова належаща работа, че не бива да губя и секунда.

— Гол ли го искаш, или с препечени филийки?

— С хлебец, с много хлебец, Кати! Умствената работа напряга много тялото, така че секретарят трябва да яде, ако иска държавата да прокопса.

— Значи имаш неотложна работа? А пък вън стои един мъж, който желае да говори с теб.

— Кой е той? Аз наистина нямам време, Кати.