Опасно наследство

Издирванията по катастрофата на самолета на „Сабена“ от миналия ноември вече приключиха. В него за Лондон пътуваше семейството на Великия херцог на Хесе и затова всичките им лични вещи, намерени в района на бедствието, са върнати на Великия херцог Луис. Той беше обяснимо опечален от загубата на една семейна ценност, която била определена за сватбен подарък от неговия брат, покойния херцог Георг.

Подаръкът бил една икона, известна като Царската икона, навремето принадлежала на чичо му — цар Николай II. Иконата „Свети Георги и змея“, въпреки че е копие на шедьовъра на Рубльов, се счита за един от най-хубавите художествени екземпляри от началото на двадесети век, дошли от Русия.

Романов погледна към сътрудничката и изруга:

— Копие от двадесети век, глупости! Това е бил оригиналът от петнадесети век, но тогава никой от тях не го е знаел — може би и самият Велик херцог. Без съмнение царят е имал други планове за иконата, в случай че успее да избяга.

Романов се опасяваше да докладва на Заборски, че вече може да се докаже унищожаването на Царската икона при самолетна катастрофа преди тридесет години. Такива новини не биха му осигурили повишение, а пък и той бе убеден в съществуването на нещо много по-важно от самата икона — защо иначе Заборски щеше да е толкова заинтересуван?

Взря се в снимката над репортажа. Младият херцог се ръкуваше с генерала, който бе ръководил екипа по издирването и бе успял да възвърне почти всички фамилни ценности на принца.

— Но дали ги е върнал всичките? — каза на глас Романов.

— Моля? — попита младата сътрудничка.

Романов махна с ръка и продължи да се взира в двамата мъже на избелялата снимка отпреди войната. Въпреки че името на генерала не се посочваше, всеки ученик в Германия би разпознал голямото, невъзмутимо, с широки челюсти и смразяващи очи лице, толкова омразно за Съюзническите сили.

Романов погледна сътрудничката.

— От сега нататък забравете за Великия херцог, другарко Петрова. Съсредоточете усилията си върху райхсмаршал Херман Гьоринг.

Когато Адам се събуди, първата му мисъл беше за Каролин. Прозявката му премина в усмивка — той си припомни поканата й от снощи. После си спомни друго. Скочи от леглото и се приближи до бюрото — всичко беше точно както го бе оставил. Той се прозина за втори път.

Беше седем без десет. Въпреки че се чувстваше във форма, както в деня на напускането на армията преди почти два месеца, той все още всяка сутрин редовно изпълняваше изтощителните упражнения. Искаше да е във върховата си форма на изпита за физическа издръжливост във Външно министерство. Бързо се стегна в шорти и спортна фланелка. Навлече един стар анцуг и накрая завърза кецовете си.

Излезе на пръсти от апартамента, защото не искаше да буди Лорънс и Каролин, макар да подозираше, че тя е съвсем будна и в нетърпеливо очакване.

През следващите тридесет и четири минути стъпките му отекваха по тротоара към крайбрежната улица. Пресече тичешком Албърт Бридж, мина през Батърси парк и се завърна по Челси Бридж.

Една-единствена мисъл занимаваше ума му — дали това ще се окаже единствената възможност да възвърне доброто име на баща си след двадесет години клюки и инсинуации? Веднага след като се върна в апартамента, Адам измери пулса си: сто и петдесет удара в минута. След шейсет секунди той спадна на сто, през следващата минута бе седемдесет и още преди да изтече четвъртата минута, бе вече твърдо петдесет и осем. „Не скоростта, а възстановяването показва добрата форма“ — бе му внушил някогашният учител по физическо възпитание в Алдършот.

В апартамента нямаше никаква следа от Каролин. В кухнята беше само Лорънс, облечен в елегантен костюм на тънко райе. Приготвяше си закуската и хвърляше по някой поглед към спортните страници на „Дейли Телеграф“.

— „Уест Индис“ са направили 526 точки — съобщи той нажалено.

— А нашите?

— Играта е прекъсната заради лошо осветление.

Адам въздъхна и се разсъблече да вземе душ. Беше готов за сутрешната си игра, която се състоеше в това да установи колко дълго може да издържи под ледените струи.