Опасно наследство

— Открити ли са всички изчезнали картини? — попита нетърпеливо Романов.

— Над седемдесет процента, но все още има много неоткрити. Някои може да са загубени или унищожени, но аз предполагам, че все още голяма част остават депозирани в швейцарски банки.

— Откъде сте толкова сигурна? — настоя Романов, уплашен да не се изпари и последната му възможност.

— Защото швейцарските банки винаги връщат ценности, ако са сигурни в правото на притежанието им от даден народ или човек. В случая с Великия херцог на Хесе и Царската икона няма никакво доказателство за собственост, тъй като официално последен я е притежавал цар Николай II. А както е известно на всеки руснак, другарю, царят няма наследници.

— В такъв случай трябва да постъпя точно като Гьоринг и да проследя действията му, като отида направо в банките. Какъв е срокът на съхранение?

— Различен е при всяка банка. Някои чакат двадесет или повече години и след това се опитват да открият собственика или наследника чрез обширно проучване или чрез обява. Що се отнася до евреите, убити по време на нацисткия режим — оказва се почти невъзможно да се установи законният собственик. Макар да не мога да го докажа, подозирам, че в тези случаи те си поделят сумите — каза Петрова. — Типични капиталисти.

— Това не е нито честно, нито правилно, другарко — каза Романов, доволен, че и той може с нещо да подпомогне разследването. — Това, което казахте, е още един голям мит, погрешно разпространяван от бедните. Всъщност, когато банките не могат да установят действителния собственик на каквато и да е ценност, оставена при тях, те я предават на швейцарския Червен кръст за продажба на търг.

— Но ако Царската икона е продадена на търг, ние би трябвало да научим за това чрез един от агентите ни.

— Точно така — каза Романов. — Проверил съм описа на Червения кръст: през последните двадесет години са продадени четири икони, но „Свети Георги и змея“ не е сред тях.

— Това може да означава само, че някои безскрупулни банкери са пласирали лично иконата, щом са се уверили, че никой не предявява права.

— Още едно погрешно заключение, другарко Петрова.

— Откъде сте толкова сигурен?

— Поради простата причина, че всички банкерски семейства в Швейцария се познават отблизо и никога в миналото не са появявали склонност да нарушат закона. Швейцарското правосъдие, знаем го от опит, се отнася с корумпираните банкери така твърдо, както и с убийците. И точно затова мафията не успява да изпере парите си чрез солидните банки. Истината е, че швейцарските банкери печелят толкова много пари от сделки с честни хора, че нямат никакъв интерес да се занимават с престъпници.

— Според мен, ако Гьоринг е откраднал иконата и я е депозирал в сейфа на някоя швейцарска банка, тя би могла да бъде къде ли не — каза Петрова.

— Съмнявам се.

— Защо? — въздъхна Петрова, раздразнена, че заключенията й се оказваха далеч от целта.

— Защото през последните три седмици един господ знае колко мои агенти претърсват Европа за Царската икона. Те са говорили с почти всеки известен уредник на музей, пазач, търговец или крадец в света на изкуството, но все още не са попаднали на никаква следа. А защо е така? Защото единствените хора, видели иконата след 1917 година, са фамилията Хесе и Гьоринг, а това ме кара единствено да се надявам, че не е унищожена при самолетната катастрофа.

— И по-точно? — попита Петрова.

— Докато всички останали си въобразяват, че оригиналът е все още в Зимния дворец, през последните двадесет години иконата е била в швейцарската банка в очакване някой да я поиска.

— Може би — каза Петрова.

— Знаем, че не е съвсем сигурно — каза ядосано Романов, — но не забравяй, че много швейцарски банки съхраняват предмети двадесет и пет години, а някои дори тридесет. Една или две от тях дори изобщо не определят краен срок, стига да са депозирани достатъчно пари за съхранение на ценностите.

— Един господ знае колко банки спадат към тази категория — каза Петрова.

— Вярно — съгласи се Романов, — но може би ще разберем това докъм девет утре сутринта. И тогава ще трябва да посетя единствения човек в тази страна, който знае всичко за банковото дело.

— Веднага ли да почнем, другарю майор? — попита с престорена свенливост сътрудничката.

Романов се усмихна и се вгледа в зелените й очи. Безличната сива униформа не би накарала никого да се загледа в нея, но гола тя беше великолепна. Той се наведе и устните им почти се докоснаха.

— Ще трябва да станеш доста рано, Анна, но засега просто изгаси лампата.

Пета глава