Опасно наследство

Адам финтира с дясната ръка и нанесе такъв силен удар с лявата по брадата на старши сержанта, че той се олюля и падна.

Ефрейторът до ринга се хилеше самодоволно. Инструкторът лежеше на пода. Накрая успя да се изправи на крака.

— Съжалявам — каза Адам, който вече беше готов с вдигнат гард.

— Не съжалявай, глупако… сър. Добър удар. Технически нокаут, ако трябва да сме точни, тъй че ще почакам ден-два до реванша.

Адам въздъхна с облекчение и смъкна гарда си.

— Но това не значи, че ще се отървете сега. Следва силова тренировка, сър. Работа с щангите и земна гимнастика.

През следващия час старши сержантът не остави на мира Адам — преследваше го, докато накрая той се строполи на пода, неспособен да вдигне дори вечерен вестник.

— Не е лошо, сър. Сигурен съм, че Външно министерство ще съумее да ви намери подходящо място. Забележете, че повечето от тях са слабаци и дори вие ще имате шанс да блеснете.

— Ласкаете ме, сержант — каза Адам, както лежеше по гръб.

— Стани! — изкрещя инструкторът.

Адам неохотно се изправи, доколкото му позволяваше умореното тяло.

— Сержант, само не ми казвайте, че… не скоростта, а възстановяването доказва физическото здраве — казаха и двамата едновременно.

— Жалко, че сте напуснали армията — каза инструкторът, когато бяха вече в съблекалнята на клуб „Куинс“. — Малко са офицерите, които могат да ме свалят на пода. — Инструкторът докосна нежно брадичката си. — Това ще ме научи да не подценявам мъж, оживял девет месеца на китайска храна. Да се надяваме, че във Външно министерство също няма да ви подценят.

Старши сержантът стана от пейката до гардеробчето си:

— По същото време в сряда?

— Не мога в сряда, сержант. Вероятно няма да съм се върнал от Женева.

— Значи се шляем по Европа, а?

— Мога да дойда в четвъртък сутринта, ако ви е удобно — каза Адам, без да обръща внимание на подигравката.

— Прегледът при оня шарлатанин е следващия понеделник, ако добре си спомням.

— Точно така.

— Тогава в четвъртък, десет часа. Тъкмо ще имате време да си помислите за десния ми прав.

Председателят на КГБ проучваше доклада на бюрото си: нещо не звучеше както трябва. Вдигна поглед към Романов.

— Причината за посещението ви при „Бишов и сие“ е твърдението им, че притежават икона от петнадесети век, чието описание се доближава до интересуващата ни.

— Точно така, другарю председател, и директорът на Госбанк ще потвърди, че той лично уреди срещата.

— Но се оказа, че иконата е на Свети Петър, а не на „Свети Георги и змея“.

— Потвърдено и от Петрова в доклада й.

— А, да, другарката Петрова — каза Заборски и погледът му се върна на листа хартия.

— Да, другарю председател.

— И по-късно вечерта другарката Петрова загадъчно не идва на срещата с вас.

— Необяснимо — каза Романов.

— Но вие сте докладвали за това на другаря Мелински в посолството. — Той спря за малко. — Вие отговаряхте за избирането на Петрова, нали?

— Тъй вярно, другарю председател.

— Това не говори ли за известна липса на преценка от ваша страна?

Романов не възрази.

Председателят се вгледа пак в папката.

— Когато се събудихте на другата сутрин, не открихте ли някакви следи от момичето?

— Тя не се появи на уговорената закуска — каза Романов — и когато отидох до стаята й, видях, че всичките й лични вещи са изчезнали.

— И това ви убеди, че е дезертирала?

— Да, другарю председател.

— Но швейцарската полиция — каза Заборски — не може да открие никаква следа от нея. И затова продължавам да се питам защо ще иска да дезертира. Съпругът й и най-близките й роднини живеят в Москва. До един са на държавна работа и освен това тя не за първи път е на Запад.

Романов не изказа мнение.

— Може би Петрова е изчезнала, защото би могла да ни каже нещо, което вие не желаете да чуем.

Романов пак не каза нищо.

— Чудя се какво ли е искала да ни каже младата Петрова? Може би с кого сте спали вечерта?

Романов потръпна от страх — чудеше се какво всъщност знае Заборски.

Заборски замълча и се направи, че проверява нещо друго в доклада.

— Сигурно би могла да ни каже защо е било необходимо да ходите втори път при „Бишов и сие“… Мисля, че мога да започна разследване за изчезването на другарката Петрова. Защото, другарю Романов, след третото ви връщане в банката — гласът на председателя се повишаваше при всяка дума — всеки второкласен шпионин от тук до Истанбул е бил наясно, че търсим нещо.

Председателят млъкна. Романов все още отчаяно се мъчеше да открие дали Заборски има някакви улики. Известно време и двамата мълчаха.

— Вие винаги сте разчитали само на себе си, майор Романов, и не отричам, че понякога резултатите ви са ми позволявали да си затварям очите за някои пропуски. Но аз не съм единак, другарю. Аз съм администратор и не мога да си позволя вашата свобода на действие.

Той повъртя в ръцете си преспапието с формата на космическия кораб „Луна 9“.

— Аз се занимавам с досиета и книжа. Правя доклади в три екземпляра, отговарям на запитвания в четири екземпляра, обяснявам решения в пет екземпляра. Сега ще трябва да обяснявам обстоятелствата по изчезването на Петрова пред Политбюро в безброй екземпляри.