Опасно наследство

Романов продължаваше да мълчи. КГБ бе загубило няколко години, докато му внуши това. Той все повече се уверяваше, че Заборски само се досеща. Ако подозираше истината, разпитът щеше да се проведе в сутерена и подходът при задаване на въпросите нямаше да е така интелектуален.

— В СССР — продължи Заборски, като стана от стола си, — независимо от репутацията ни на Запад, ние разследваме всяка подозрителна смърт или дезертьорство по-щателно от която и да е друга нация по света. Вие, другарю Романов, щяхте по-лесно да работите, ако бяхте роден в Африка, Южна Америка или дори в Лос Анджелис. Генералният секретар ме информира в един часа тази нощ, че не е впечатлен от последните ви усилия, „доста неубедителни“ бяха точните думи, които използва, особено след отличния ви старт. Все пак той се интересува само от намирането на Царската икона и засега е решил да няма разследване. Но ако пак действате по този безотговорен начин, чака ви не следствие, а съд. А всички знаем какво се случи с последния Романов, когато се изправи пред съда. — Той затвори папката и изрева: — Въпреки моето мнение, и защото ни остава по-малко от седмица, генералният секретар ви дава още една възможност с надеждата, че наистина ще откриете Царската икона. Ясно ли се изразих, другарю?

— Съвсем ясно, другарю председател — каза Романов, завъртя се елегантно на токове и напусна стаята.

Председателят на КГБ изчака вратата да се затвори и отново се вгледа в папката. Трябваше да разбере какво е намислил Романов — изведнъж осъзна, че собствената му кариера е заложена на карта.

Натисна един бутон на малкото табло отстрани на бюрото и нареди:

— Майор Валчек при мен!

— Всъщност никога не съм опитвал шампанско с хайвер — призна Адам на красивото момиче на масата срещу него.

Харесваше му как си връзва косата, как се облича, как се смее, но най-много от всичко харесваше усмивката й.

— Е, не се плаши. Няма да поръчваме и хайвер — подразни го Хайди. — Но може би скоро, щом станеш собственик на Царската икона, стига господин Розен…

Адам сложи пръст на устните си.

— Никой не знае за това, дори Лорънс.

— Много умно от негова страна — прошепна Хайди. — Той просто ще изчака да внесеш всичките си пари от продажбата в скапаната му банка.

— Какво те кара да мислиш, че ще я продам? — попита Адам. Опитваше се да открие какво е разбрала досега.

— Ако имаш „Ролс-Ройс“ и си безработен, няма да наемеш шофьор, нали?

— Но аз имам само мотор.

— И ще трябва да продадеш и него, ако иконата се окаже без стойност — засмя се тя.

— Ще поръчате ли кафе? — попита сервитьорът.

Вече прибираше масата с надежда тази вечер да обслужи още двама клиенти.

— Да, моля. Две капучино — каза Адам и пак се вгледа в Хайди. — Интересно — продължи той, когато сервитьорът се оттегли, — само веднъж позвъних на Лорънс в банката и телефонистът не можа да го открие веднага.

— Какво толкова те изненадва? — попита Хайди.

— Сякаш изобщо не бяха чували за него — каза Адам. — Но може би просто си въобразявам.

— В банка като тази сигурно има повече от хиляда служители. Може да минат години, без да познаваш всеки, който работи там.

— Сигурно си права — каза Адам.

Сервитьорът сложи пред тях двете кафета.

— Кога смяташ да ходиш в Женева? — попита Хайди и сръбна от кафето, без да го чака да изстине.

— В сряда сутринта. Надявам се да се върна същата вечер.

— Много мило.

— Какво искаш да кажеш?

— Избираш единствения ми свободен ден да отпътуваш — каза тя. — Не е много романтично.

— Тогава защо не дойдеш с мен? — попита той и се наведе над масата да вземе ръката й.

— Това може да се окаже по-важно от вечерята с кренвиршите.

— Наистина се надявам да е така. Освен това бих могъл да те използвам.

— Много си мил.

— Знаеш, че нямах предвид това. Просто не знам нито немски, нито френски, а в Швейцария съм бил само веднъж, като ученик. Ходихме на ски. Непрекъснато падах.

Хайди пак отпи от кафето си.

— Е? — каза Адам, без да пуска ръката й.

— Швейцарците говорят идеално английски — каза тя, — а ако имаш някакви проблеми с банката, можеш да се обадиш на Лорънс.

— Само един ден — каза Адам.

— И ще загубиш парите си.

— Не е много романтично.

Туш.

— Помисли — каза Адам. — След като платя билета ти, ще ми останат само 19,969 лири. Не знам как ще преживявам.

— Значи наистина ме каниш, така ли? — каза Хайди за първи път сериозно. — Нали знаеш, че жените не са импулсивни същества.

— Винаги можеш да вземеш Йохен с теб.

— Няма да се побере в самолета — засмя се Хайди.

— Кажи, че ще дойдеш — каза Адам.

— При едно условие — каза тя замислено.

— Отделни самолети? — попита Адам с усмивка.

— Не, но ако иконата се окаже без никаква стойност, ще ми позволиш да си платя билета.

— Няма да струва по-малко от тридесет и една лири, така че се съгласявам с условието ти — каза Адам, наведе се и целуна Хайди по устните. — Може би ще ни отнеме повече от един ден — каза той. — Какво ще кажеш?

— Бих поискала отделни хотели — отговори Хайди, — ако цената на швейцарския франк не беше толкова висока.

— Винаги може да се разчита на вас, другарю Романов. Отговаряте на първото условие за добър банкер.