Оратория за козел и ангорска котка

Иван прочете писмото три пъти. Асен надничаше през рамото му. Големият брат стана и се просна на леглото, загледан в тавана. Асен седна на мястото му и още дълго се взира в посланието на баща им.

— Той е мъртъв — промълви по-малкият брат.

— Ще чакаме — мрачно, упорито каза Иван. — Може да се случи чудо.

— Вярваш ли в чудеса?

— Не.

Асен легна на леглото си, запали цигара и остави сълзите свободно да се стичат по лицето му.

— Стига си хленчил. Сега не е време за сълзи.

— А за какво? Може би знаеш начин да възкресим баща си.

— Няма такъв начин, Асене. Но и сълзите не помагат. Трябва да решим какво ще правим отсега нататък.

— Имаш ли някаква идея.

— Не — каза Иван. — Мисля…

Мина повече от час, когато продължиха разговора.

— Ще чакаме още десет дни… — обади се Иван. — Междувременно трябва да се снабдим с парагвайски паспорти и шофьорски книжки.

— Как?

— Срещу пари. В хотела се навъртат твърде много престъпници… Все някой ще свърши тази работа.

Асен се надигна.

— Имам нужда от нещо за пиене.

— Чакай, и аз идвам. И никакви сълзи. Баща ни не би искал да ни види размекнати като девственици.

Пиха текила, разредена с маракуя и наблюдаваха „Врящото“ заведение. Парагвайската хунта беше безмилостна към политическите си врагове, не търпеше стачки, работнически вълнения и синдикални прояви, но гледаше през пръсти и снизходително на огромната престъпност, включително търговията с наркотици, оръжия и крадени ценности. Тук не действаха нито Интерпол, нито хуманитарните институции на ООН. Единствените авторитети бяха политическата полиция и църквата. Беше достатъчно да си лоялен към двете основни патерици на прогнилата от корупция власт, за да вършиш безнаказано, необезпокояван от никого, мръсните си дела. Парагвай — или поне столицата Асунсион — беше приютила всички раси на света, които живееха в мир и без предразсъдъци. Смесените бракове не правеха впечатление никому, а това, разбира се, беше валидно и за седемте гангстерски формации, които водеха истинска война за поделяне на територии и за контрол на търговията с оръжие и дрога. Бандите носеха помпозни зоологически имена: „Лъвове“, „Тигри“, „Койоти“, „Кобра“ и така нататък, и не се свеняха да рисуват като татуировки озъбените животни по торпедата на бързите си, разбира се крадени коли, по кожените си якета и върху супермощните си мотоциклети — любимото им превозно средство. Бандите воюваха безмилостно. Нощем градът беше осеян с трупове, но хотел „Франко“ беше табу за конспиративни действия и тук не беше рядкост смъртни врагове да пият питието си един до друг на някой от трите бара, да вечерят в съседство в луксозния ресторант, да се сблъскат и любезно да поднесат извиненията си на обширния дансинг. Вечерите във „Франко“ бяха странна, невъобразима за европееца атракция. Тук присъстваха генерали и полковници от хунтата в граждански парадни униформи, отрупани с ордени, медали, гангстери в безупречни смокинги и лачени обувки и дами, задължително с визонови палта въпреки горещия, лепкав тропически климат… и парфюми, парфюми, парфюми. И оръжия — тежко калибрени, картечни или автоматични пистолети, издуващи левите потни подмишници на собствениците си.

Облечени в смокинги — в Рим по римски — братя Иван и Асен, отскоро Заимови, пиеха текила на един от баровете и търсеха с погледи мъжа, който според тях щеше да им свърши работа. Чакаха един млад мулат, офицер от полицията, но тясно свързан с всички гангстерски банди с хищни имена.

Пиеха трета текила, Когато Асен каза:

— Ето го.

Широко усмихнат, оголил блестящите си зъби, придружен от гъвкава сексапилна негърка, ченгето се ръкуваше със собственика на хотела и любезно кимаше на тълпата около него. После поведе компаньонката си подръка, подпря се близо до тях на бара и поръча два бърбъна.

Иван се изправи, даде знак на брат си да го чака и застана зад мулата.

— Вие сте господин Ласаро, нали? — на английски попита той.

— Да — кимна ченгето. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Искам да разменим няколко думи насаме. Възможно ли е?

Ласаро продължи да се усмихва със сияйните си зъби.

— Говорете спокойно, дамата не разбира английски.

Иван се прекръсти на ум и попита:

— Знаете кои сме, господин Ласаро?

— Двама братя от Европа. Това е всичко. Защо се криете в Парагвай нито имам представа, нито ме интересува.

— Крием се?

Мулатът сложи фамилиарно длан на рамото му.

— Всички чужденци, които срещнете в Асунсион, се крият, млади господине. Вие не правите изключение или аз съм пълен идиот.

Ред беше на Иван да се усмихне.

— Да приемем, че сте прав, господин Ласаро. Имаме нужда от парагвайски паспорти и шофьорски лиценз. Няма да ги ползваме в страната ви. Убиха баща ни. Трябва да намерим убийците и да отмъстим за смъртта му.

Мулатът взря маслинените си очи в него и каза тихо:

— Услугата, която искате, е свързана с рискове, а това значи скъпо.

— Колко?

След известен размисъл Ласаро отговори:

— Три хиляди щатски долара. Половината капаро!

— Приемам — кимна Иван. — Бързам и нямам време за пазарлъци.

— Носите ли пари в себе си?

— Да.