Оратория за козел и ангорска котка

Козела пусна писмото с адрес МВР, друг не знаеше, и излезе от пощата. Беше шест часа вечерта. В осем и половина се бяха разбрали да тръгват. Подкара бавно, оглеждайки се за опашки. Не откри. Излезе на магистралата и ускори скоростта. Къде отивам? Защо? Какво ще правя там… в Белград? Всички тези въпроси бушуваха в главата му, но той знаеше, че няма да намери отговорите… поне сега, и опита да се разсее с музика. Това беше съмнителна утеха, макар че пееше Крис Риа…

* * *

Облечени като ловци, Козела и синовете му слязоха от колата край село Оплетня. Прехвърлиха се в скрития в една запустяла плевня джип и продължиха към сръбската граница. На пет километра от браздата зарязаха джипа и поеха пешком, заобикаляйки населени паланки, колиби. Тук-там лайваха кучета, но Козела беше забранил на момчетата да обръщат внимание на четириногите, колкото и зли да бяха… Вървяха бавно, но напредваха. Още два километра, зад онзи хълм почваше Сърбия.

— Старайте се да ходите безшумно! — за кой ли път ги инструктира той и тръгна към билото.

Беше му омръзнало да се крие като лалугер. Искаше му се да легне на някой горещ плаж и да напече и без това смъдящите го рани. И въпреки това вървеше като планински кон, водещ младите жребчета след себе си. Когато се изкачиха на хребета, Козела им направи знак да сложат биноклите си и да огледат метър по метър местността. Прибързан и сприхав както винаги, Иван каза:

— Сахара е по-населена… — изправи се… и умря.

Блесна инфрачервената точка на снайпера, чу се пукот и момчето падна мъртво. Ужасен, Асен се хвърли да помага на брат си и го сполетя същата съдба. Козела видя как куршумът проникна в челото му и излезе през темето.

Момчетата бяха мъртви, но снайперистът — не! С прословутото пълзене „тип змия“ Козела тръгна към инфрачервените убийци — или убиец — Колкото и да бяха, със зъби щеше да ги разкъса. Върна се на българска територия, скочи и хукна като луд. Някъде долу видя силует на джип, заобиколи го в тил и връхлетя шофьора. Уби го с един удар на тежкия си магнум, изхвърли го в храстите и седна да чака истинската си жертва, подпрян на торпедото на мощната „Тойота“…

Не му се наложи да чака дълго. Прехвърлил на гръб торбите на момчетата, преметнал снайпера през врата си, по пътеката се зададе Джон Алберти с някакъв негър с вид на Шакил О’Нийл.

— Къде си, Хенри, по дяволите! — нервно извика Алберти — Тръгваме веднага.

Козела се изправи, застреля негъра в зяпналата уста и се зае с Алберти.

— Събуй си гащите, педераст! — глухо заповяда той.

Алберти се поколеба, но тежък удар в носа го накара да се откаже от преговори.

— Умирам ли, Козел?

— Легни по корем — без да му отговаря, изсъска Козела. После завря една граната — миньонка в развратния му задник.

— Аааа — последното, което успя да каже Алберти, преди да се превърне в летящи меса.

Козела разбута труповете, прибра чантите на момчетата, супермодерния снайпер, степсърчъра, качи се в тойотата и едва преглъщайки сълзите си, потегли на запад.

Край

мотел „Джорджо“ Радотина

„Кървавият път на коприната“.