Оратория за козел и ангорска котка

— А сега да си дойдем на думата, Компир. Виждаш ли ги тия мутри отвън? Те са мои боклуци, но изпълняват безусловно заповедите ми. Ще ти задам един много труден въпрос, приятелю — Къде държи Проданов Тефик бей? От отговора ти ще зависят две неща — ако ме излъжеш, ще ги пратя да ти изправят гърбицата, а има и една бригада в Самоков. Ние сме малка страна, приятелю, тук никой от никого не може да се укрие. Кажеш ли ми истината обаче, ще те закопчая за собственото ти парно за една нощ… Утре сутринта ще се обадя на Продан да те освободи.

Компира се разплака.

— Проклет да е денят, когато те срещнах, Иване.

— Аз съм Козела! Не забравяй това!

— Не го забравям, мръсна гад! И твоят ден ще дойде.

— Не опявай като поп… Нямам време. Имаш десет минути за пълна откровеност, иначе те предупредих какво те чака.

От разногледите добри очи на Компира се стичаше порой, но когато успя да си поеме сулука, каза:

— Тридесет и четвърта база.

— Драгалевци? — Козела знаеше, но искаше да получи потвърждение. Компира кимна.

— Каква е охраната?

— Осем души… без персонала…

— Добре, Компир. А сега, откъде може да се открадне един МИ-24?

— Има в двора на обекта… това е всичко, което ще ти кажа. А сега ме застреляй! Няма да живея с този позор. Козела се наведе през масата и го целуна.

— Обичам те като брат, Компир. Надявам се да хвърлиш едно цвете на гроба ми. А сега, извинявай, ще прекараш една не комфортна нощ. Кой от нас не ги е имал с десетки?

Козела повика с пръст мутрите.

— Много внимателно с господина, момчета. Оковете го така, че да може да слуша радио и му дайте книгите, които поиска.

В три часа през нощта Козела и мутрите от новия ескадрон атакуваха затвора на МВР. Избиха охраната и събудиха спящия в копринена пижама Тефик. Козела водеше пилот, който веднага се зае с машината.

— Знаех, че ще дойдеш, брат — каза Тефик, докато се обличаше. Не аркадаш (приятел), а брат. — Веднага ли тръгваме?

— Ти тръгваш веднага. Аз ще те последвам, като се оправя със синовете си. Ще завариш едно момиче в твоята къща. Бъди като баща с нея.

— Излишно е да ми го казваш, Козел, но все пак мисля, че грешиш, че не тръгваш с мен.

— Момчетата са закопали парите си. Ще ги пратя да ги изровят и ще те последвам. Аллах да те пази, Тефик, приятелю.

Моторите на машината гърмяха така, че Козела не чу последната реплика на турчина.

— Твоят Бог е и мой Бог, брат.

Един час по-късно Козела изпрати мутрите да разковат Компира. Не очакваше, че му прави най-лошата услуга. На сутринта намериха Компира на паважа пред шестетажния блок, в който живееше.

Козела се прибра в Лесидрен скапан от умора и най-вече от вестникарското съобщение за кончината на болния, гордия, честен, но слаб човек — Компира. И тази смърт ще тежи на съвестта ми, да еба и живота, да еба!

Къщата беше тиха. Реши, че момчетата спят, но се оказа, че ги няма. Бяха взели най-рисковото БМВ и кой знае къде бяха забили по курви.

Бесен и на себе си, и на тях, и на живота, Козела си наля водка, угаси лампите и седна да ги чака. Беше започнал да задрямва, когато чу двигателя на бавареца. Погледна през прозореца — слава Богу, бяха сами, но пияни. Едва се крепяха на краката си. Асен, който шофираше, обра в оградата цялата лява страна на колата, но кой знае защо това му се стори много забавно. Смееха се като марсилски проститутки, когато опитаха да вкарат ключа в бравата. Козела рязко дръпна вратата и двамата паднаха в краката му. Знаейки нрава на баща си, те опитаха да се „вземат в ръце“. Празна работа.

— В банята… повръщане и студен душ — изкомандва Козела. — Една дума и ще ви пребия и двамата!

Два часа по-късно — развиделяваше се — синовете му събраха сили да седнат срещу него.

— Няма да ви чета лекции. Щом можете да обирате банки, значи не сте толкова малки, но това, че търсите спасение при баща си, ме кара да мисля, че не сте достатъчно зрели! Слушайте ме, пияни говеда! Никога не съм ви питал къде сте скрили крадените пари. Те не ме интересуват. По-важното е, че мигновено трябва да се махнем от страната. Днес е събота, седемнайсети октомври. Давам ви един ден да сложите в ред нещата си… грабежа имам предвид. На осемнайсети през нощта напускаме страната. А сега — марш по леглата!

XIII

— Ясна ли ви е задачата, господин Алберти? — попита Хакел в цюрихския ресторант „Барман“.

— Не.

— Не ти е ясна или не искаш да участваш? Алберти запали тънка пурета, кръстоса крака и го погледна студено.

— Общо взето, и двете.

— Започва разговор за пари, нали?

— И така може да се каже. Моята цена е по сто хиляди на глава.

Хакел се усмихна.

— В конкретния случай ще получиш една десета от тази сума. Ние сме ЦРУ, а не Чеиз Манхатънбанк.

— Тогава си изберете килър.

— Избрахме си, Алберти. Теб! Алберти се усмихна презрително.

— Не очаквах, че сте толкова фалирало предприятие.

— Другояче бих се изразил, Алберти. Ние наемаме всеки според цената. Има ли смисъл да вадя снимките? Имам помия в джоба си.

— Не — ледено каза Алберти.