Орки

При портите имаше малка разноцветна тълпа — пешеходци и ездачи — опашка, която се движеше сравнително бързо, докато пазачите събираха оръжията. Ловците на глави и Койла заеха местата си на опашката и стигнаха караулката, където за първи път видяха Застъпниците.

Те бяха двукраки същества, но това бе почти единствената им прилика с живите обитатели на този свят. Имаха едри тела, които сякаш бяха излети от метал, а ръцете, краката и гърдите им изглеждаха като отлети от желязо. Около китките и глезените им имаше полирани медни гривни, други подобни, но по-големи гривни обгръщаха поясите им. На мястото на съчлененията — при лактите, коленете и пръстите, блещукаха сребристи нитове.

Главите им също бяха изработени от метал, който наподобяваше стомана, и бяха почти кръгли. За очи имаха едри, червени скъпоценни камъни, носът се състоеше от два отвора, а в устата проблясваха заточени метални зъби. От двете страни на главите им зееха отвори, които изпълняваха функцията на уши.

На ръст бяха по-високи от ловците на глави и въпреки привидно тежките си тела, се движеха с изненадваща бързина. Ала движенията им не бяха като на останалите същества, защото в тях се долавяше известна непохватност и тромавост.

Като цяло, видът им предизвикваше изумление.

Ловците на глави положиха мечовете си в протегнатата ръка на Застъпника и той ги отнесе в укрепената караулка.

— Хомункули — прошепна Койла. — Създадени с магия.

Олей и Блаан размениха изплашени погледи. Лекман се опита да си придаде невъзмутим вид.

Появи се друг Застъпник и подаде на Лекман три плочки, срещу които на излизане щяха да получат оръжията си. След това им махна да влизат в града.

Лекман раздаде плочките и тримата минаха през портата.

— Видяхте ли — прошепна той. — Не ни претършуваха за оръжия.

— Мислех, че ще са по-бдителни — рече Олей, докато прибираше плочката си.

— Нали разправят, че Съветът на Магьосниците, който управлявал това място, напоследък поизгубил властта си.

Намираха се на оживена улица. Тримата поведоха конете си, като се стараеха Койла да е помежду им. Олей вървеше отзад, сякаш се готвеше при първа възможност да изпълни заканата си.

Хекълой гъмжеше от всякакви представители на древните народи. Имаше гноми, феи и джуджета, които разговаряха, спореха, пазаряха се и се смееха. Неголеми групички от коболди си проправяха път през тълпата, бърборейки на неразгадаемия си език. Троли, нахлузили ниско качулките си, за да пазят очите си от светлината, следваха наетите водачи-елфи. Кентаври тропаха с копита по калдъръма, изправили гордо човекоподобните си глави. Имаше дори хора, макар и далеч по-малко от представителите на останалите раси.

— Сега какво ще правим, Мика? — попита Олей.

— Ще намерим някоя кръчма и там ще обмислим стратегията си.

— О, ейл! — захили се Блаан.

— Не е време да се напиваме, Джабез — скастри го Лекман. — Искам ви с бистри глави.

Блаан изсумтя недоволно.

— Но първо да намерим конюшня за конете — предложи Лекман. После се наведе към Койла: — И да не си направила някоя глупост!

Спуснаха се по една от улиците, която водеше към пристанището, и подминаха редица каруци, пълни с плодове, зеленчуци, риба и хляб. Търговците възхваляваха на висок глас достойнствата на стоките си. Мулетари дърпаха натоварени с платове и чували с подправки мулета. Скитащи музиканти, улични артисти и гласовити просяци засилваха общата какофония.

По ъглите дебнеха нахални сукубуси и инкубуси — безочливи уличници, които можеха да задоволят апетитите и на най-изгладнелите за ласки клиенти. Из въздуха се носеше сладникавият мирис на пелуцид. Той се смесваше с ароматите, които се носеха от отворените врати и прозорци на множеството храмове, посветени на най-различни божества. И сред всичко това периодично изникваха патрулите на Застъпниците и уличната тълпа мигом се разтваряше, за да им стори път.

Ловците на глави спряха при една конюшня, чийто съдържател, навъсен гном, прие конете им срещу няколко монети. След това продължиха пеша, като Олей продължаваше да върви зад Койла.

Малко по-късно, на едно кръстовище, й се стори, че зърна неколцина орки. Но пред тях се изпречиха киргизилски гущер и злобния му ездач, и тя не успя да ги разгледа внимателно.

Забеляза, че Олей опипва нервно превръзката на окото си. Със сигурност не ги бе видял, но може би се бе обадил прословутият му „нюх за орки“.

Тя знаеше, че в Хекълой със сигурност ще има орки, макар че повечето от сънародниците й предпочитаха да се скитат въоръжени из откритите простори. За съжаление немалко от тях воюваха за чужди идеи и интереси. Ако срещнеше орки тук, беше по-вероятно да се окажат дезертьори или дори такива, които са тръгнали по следите на Върколаците. Всъщност не беше изключено и тези, които бе зърнала, да са Върколаци. Тя реши засега да не се отдава на напразни надежди.

— Това ще свърши работа — обяви Лекман.

Той сочеше една кръчма, над чиято врата бе закован грубо издялан надпис: „Чудовището и мечът“.

Вътре ехтяха гласовете на пийналите посетители.

— Джабез — нареди Лекман, — влизай и ни намери места.